— Както разбрах, хората са говорели, че се била хвърлила в морето — каза Елинборг.
— Да, хората дълго предъвкваха тази история. Търсиха я из целия Рейкявик. Много народ взе участие в издирването, но от нея нямаше и следа. Майка ми съобщи новината. Сестра ми тръгнала от къщи сутринта, мислела да пазарува и минала през няколко магазина. Те не бяха тогава толкова много като днес. Нищо не си била купила. Срещнала се с Бенямин в неговия магазин, тръгнала си от там и повече не се видяла. Той разказа на полицията и на нас, че се били скарали. Затова и се обвиняваше за случилото се и прие всичко много навътре.
— Защо смятат, че се е хвърлила в морето?
— Някакви хора казаха, че били видели жена да върви в посока към залива, където сега свършва улица „Тригвагата“. Била облечена в палто, което приличало на палтото на сестра ми. Била и с подобен ръст. Това е всичко.
— За какво са се скарали?
— Някаква дреболия. Нещо във връзка със сватбата. С подготовката. Или поне така каза Бенямин.
— Но ти мислиш, че е било нещо друго ли?
— Не знам.
— И смяташ за изключено костите в каменистото поле да са нейните?
— Изключено. Да. Нямам доводи, не мога да го докажа. Но ми се струва абсурдно. Просто не мога да си го представя.
— Знаеш ли нещо за наемателите на Бенямин в Гравархолт? Хората, които са живели там по време на войната? Може би петчленно семейство, мъж и жена с три деца. Можеш ли да ми кажеш нещо?
— Не, но знаех, че там живеят някакви хора през цялата война. Поради кризата за жилища в града.
— Имаш ли нещо от твоята сестра, кичур коса например? Може би в някой медальон?
— Не, но Бенямин имаше неин кичур. Видях как тя го отряза. Той я беше помолил за нещо, което да му напомня за нея, когато тя замина на двуседмично гостуване на север във Фльоут, у наши роднини.
Елинборг се обади на Сигурдур Оли веднага след като седна в колата си. Той тъкмо се прибираше от мазето на Бенямин след един дълъг и отегчителен ден, когато тя му каза да си държи очите отворени за къдрица коса от годеницата на Бенямин.
— Вероятно ще да е в красив медальон — каза тя и чу как Сигурдур Оли изпъшка.
— Стига де! — скастри го Елинборг. — Можем да разрешим случая, ако намерим косата. Толкова е просто.
Тя затвори телефона и се готвеше да потегли, когато внезапно я споходи мисъл, която я накара да загаси двигателя. Позамисли се за момент, хапейки долната си устна. След малко взе решение.
Баура доста се изненада, когато отвори вратата и отново видя полицайката.
— Да не забрави нещо? — попита тя.
— Не. Само един въпрос — отвърна Елинборг — и си тръгвам.
— Да, какво има? — нетърпеливо попита Баура.
— Каза, че сестра ти е била с палто в деня, в който е изчезнала.
— Да, и какво?
— Какво палто е било това?
— Какво ли? Най-обикновено, майка ми ѝ го беше дала.
— Имам предвид — каза Елинборг — какво е било на цвят? Знаеш ли?
— Палтото ли?
— Да.
— Защо питаш?
— Просто съм любопитна.
Елинборг не искаше да дава обяснения.
— Не си спомням — каза Баура.
— Не си спомняш, естествено — промърмори Елинборг. — Разбирам. Благодаря и извинявай за безпокойството.
— Но майка ми казваше, че било зелено.
Много неща се промениха през тези странни времена.
Томас престана да се подмокря. Престана да докарва баща си до бяс и по някакъв начин, който така и си остана необясним за Симон, Гримур започна да обръща повече внимание на по-малкия брат от преди. Симон си мислеше, че може би Гримур се е променил след идването на войниците. А може би Томас се беше променил.
Майка му никога не говореше за газостанцията, заради която Гримур толкова ѝ се подиграваше, че накрая му беше омръзнало. „Малкото копеленце“, казваше и я наричаше „газова глава“, когато говореше за големия резервоар и за това, как мърсували цяла нощ, очаквайки Земята да се разпадне, щото кометата щяла да се удари в нея и да я раздроби на парченца. Симон нищо не разбираше, но виждаше, че майка му приема много присърце казаното от мъжа ѝ. Усещаше, че тя изпитва от думите му същата болка, каквато и когато я пребиваше.
Един ден бяха отишли с Гримур до града. Минаха покрай газостанцията и Гримур, смеейки се, му посочи големия резервоар и каза, че майка му била зачената там вътре. След това продължи да се смее. Газостанцията беше една от най-големите сгради в Рейкявик и будеше у Симон мрачни мисли. Веднъж се престраши да попита майка си за нея и за огромния резервоар, които бяха провокирали любопитството му.