— Не му слушай глупостите — каза му тя. — Би трябвало вече да го познаваш. Не трябва да обръщаш внимание на това, което казва. На нито една дума.
— Но какво се е случило в газостанцията?
— Нищо, за което да знам. Това са негови измислици. Нямам представа къде го е чул това.
— А къде са твоите майка и баща?
Тя млъкна и погледна сина си. През целия си живот се бе борила с този въпрос и ето че синът ѝ най-невинно го бе формулирал, а тя нямаше никаква идея какво да му отговори. Не знаеше кои са родителите ѝ. Като малка бе разпитвала, но нищо не научи. Откакто се помнеше, живееше в семейство от Рейкявик с много деца и щом поотрасна малко, ѝ казаха, че не е ничия сестра, нито нечия дъщеря. Че градските власти плащат за издръжката ѝ. Дълго обмисля тези думи, но тъй и не схвана значението им, не и докато не мина доста време. Един ден бе преместена от това семейство и настанена у по-възрастна двойка в качеството на нещо като домашна прислужница. Когато навърши пълнолетие, се хвана на работа при търговеца. Това беше целият ѝ живот, преди да се запознае с Гримур. Винаги ѝ бяха липсвали дом и родители, семейство с баби, братя и сестри и в годините, когато се превръщаше от девойка в зряла жена, непрекъснато мислеше какви може да са били майка ѝ и баща ѝ. Нямаше и най-малка представа къде да търси отговорите.
Представяше си, че са загинали в злополука. Това ѝ носеше известно успокоение, защото не можеше и да си помисли, че са я изоставили, нея, собственото си дете. Представяше си, че са я спасили, след което са загинали. Дори, че са пожертвали живота си заради нея. Винаги ги виждаше в такава светлина. Като герои, които са се борили за живота си, а и за нейния живот. Не можеше да си представи родителите си като живи. Това беше немислимо.
Когато се запозна с моряка, бащата на Микелина, успя да го придума да потърсят отговорите заедно. Двамата обикаляха от служба на служба, но никъде не се откри нищо за нея, освен че е сираче; когато била записана в регистрите, за родители не се споменавало. Така и бе вписана — сирак. Свидетелство за раждане не успяха да открият. Заедно с моряка отидоха до многодетното семейство и говориха с приемната ѝ майка за времето, от което бяха първите ѝ спомени, но не научиха нищо. „Плащаха за теб — беше казала жената, — не ни достигаха пари.“ Никога не била питала за произхода на момиченцето.
Отдавна бе престанала да си задава въпроси за родителите си, когато Гримур се прибра и заяви, че знаел кои били майка ѝ и баща ѝ, знаел и как е била зачената. Хилеше се злобно, докато разказваше за оргията в резервоара.
Всички тия мисли преминаха през ума ѝ, докато гледаше Симон, и сякаш се канеше да каже нещо важно, но се отказа, рече му само да престане с безкрайните си въпроси.
В света бушуваше война, бе стигнала и до каменистото поле, където британските войници бяха започнали да строят подобни на самуни къщи, които наричаха „бараки“. Симон не разбираше тази дума. В бараките трябваше да има и друго едно нещо, което също носеше непонятно име — продоволствена база.
Понякога Симон претичваше през полето с Томас да гледа как работят войниците. Бяха докарали талпи, гофрирано желязо, материали за ограждения, рула с бодлива тел, чували с цимент, бетонобъркачки и булдозери, за да изравняват земята под бараките. Изградиха бункер, обърнат към Граварвогур, и един ден докараха огромно оръдие, което се извисяваше на много метри нагоре във въздуха. Наместиха го в бункера така, че огромното му дуло стърчеше през отвора, готово да засипе с огън и жупел врага, т. е. немците, които бяха започнали войната и убиваха всички по пътя си, включително и момчета като тях самите.
Войниците направиха и ограда около бараките, а те бяха всичко на всичко осем, издигнаха я за нула време, сложиха портал и табелки, на които пишеше на исландски, че за външни лица достъпът е строго забранен. До портала поставиха малка кабинка, където през цялото време пазеше войник с пушка. Войниците не обръщаха внимание на момчетата, които гледаха да стоят на безопасно разстояние. При хубаво време, когато слънцето блестеше ярко, Симон и Томас пренасяха сестра си през полето, слагаха я на мъха и ѝ показваха какво правят войниците, показаха ѝ също и голямото оръдие, което стърчеше от укреплението. Микелина лежеше на земята и гледаше, каквото ѝ показваха, но изглеждаше някак замислена и мълчалива. Симон си рече, че тя се страхува от това, което вижда. От войниците и от голямото оръдие.