Когато се прибра през нощта, се нахвърли върху майка им. На сутринта тя куцаше и окото ѝ беше посинено. Децата бяха чули стенанията ѝ. Томас, ужасен, пропълзя в леглото при Симон и замърмори полугласно, сякаш с това би могъл някак си да изтрие стореното.
— …извинявай, не исках, извинявай, извинявай, извинявай…
16
Елза посрещна Сигурдур Оли на вратата и го покани да остане за чаша чай. Докато следеше с поглед домакинята из кухнята, той си мислеше за Бергтора. Бяха се скарали сутринта, преди да тръгнат за работа. Той не се поддаде на любовните ѝ щения и взе да мрънка в опит да изрази притесненията си, докато Бергтора не започна сериозно да се нервира.
„Я, почакай — каза тя. — Никога ли няма да се оженим? Това ли ми казваш? Ще живеем в някаква полувръзка, без да има нищо официално помежду ни, и децата ни ще са копелета? Завинаги.“
„Копелета?“
„Да.“
„Ти пак за църквата ли си мислиш?“
„Църква ли?“
„Да не искаш да минеш през църквата с венчален букет и сватбена рокля, и…“
„Маловажно ли ти се струва това?“
„И какви деца?“ — каза Сигурдур Оли, но веднага съжали, като забеляза, че Бергтора стана още по-мрачна.
„Какви деца ли? Нима не искаш да имаш деца?“
„Не, напротив, не, имам предвид, че не сме говорили за това — каза Сигурдур Оли. — Струва ми се, че трябва да го обсъдим. Не можеш ти сама да вземаш решение дали ще имаме деца, или не. Не е справедливо и не го искам. Не сега. Не веднага.“
„Все още има време — отвърна Бергтора. — Да се надяваме. И двамата сме на трийсет и пет. Но не ми остават много години, преди да стане прекалено късно. Винаги когато повдигна този въпрос, ти сменяш темата. Не искаш да говориш за това. Не искаш деца, не искаш да се жениш, не искаш нищо. Нищо не искаш. Заприличваш на глупака Ерлендур.“
„Какво? — изуми се Сигурдур Оли. — Какво беше това?“
Но Бергтора вече бе излязла и го бе оставила сам, с ужасяващи видения за бъдещето.
Елза забеляза, че той витае някъде другаде, докато седи в кухнята ѝ и гледа с празен поглед в чашата си.
— Искаш ли още чай? — попита го тя.
— Не — отвърна Сигурдур Оли. — Благодаря. Тя ме помоли да те питам, имам предвид Елинборг, с която работим заедно по случая, да те питам знаеш ли дали Бенямин, твоят вуйчо, е пазел кичур коса от годеницата си, може би в малък медальон или кутия, или нещо подобно.
Елза се замисли.
— Не — отвърна тя, — не си спомням за никакъв кичур коса, но не знам какво е държал вуйчо ми в мазето.
— Елинборг казва, че трябвало да има подобно нещо. Узнала го е от сестра ѝ. Говорила е с нея вчера и сестрата ѝ е разказала за къдрица, която Бенямин бил получил от годеницата си, когато тя тръгнала да пътува, поне така разбрах.
— Нямам представа за нейна къдрица или каквато и да било къдрица изобщо. Моето семейство не е особено романтично и никога не е било такова.
— В мазето има ли някакви нейни вещи, на годеницата?
— За какво ви е неин кичур коса? — попита Елза, вместо да отговори на въпроса, и погледна изпитателно Сигурдур Оли.
Той се поколеба. Не знаеше какво ѝ е разказал Ерлендур. Но тя му спести затруднението.
— За да можете да докажете, че този, който лежи в каменистото поле, е тя — каза Елза. — Ако можете да намерите нещо от нея. Тогава ще можете да направите ДНК тест и да разберете дали това е тя, и ако е тя, да решите, че вуйчо я е положил там и че той е нейният убиец. Така ли е?
— Просто проверяваме всички възможности — отвърна Сигурдур Оли.
Изобщо не му се искаше да разсърди Елза, както беше вбесил и Бергтора преди има-няма половин час. Този ден не започваше добре. Ама никак не започваше добре!
— Другият полицай дойде, онзи угриженият, и даде да се разбере, че Бенямин имал вина за смъртта на годеницата си. И сега ще можете да установите това, ако намерите неин кичур коса. Не го разбирам. Да мислите, че Бенямин би могъл да убие тази жена. Защо му е било да го прави? Какви причини е имал за това? Никакви. Абсолютно никакви.
— Не, разбира се, че не — каза Сигурдур Оли, само и само за да я успокои. — Но ние трябва да установим чии са костите и защо са в земята там, и малкото, с което разполагаме, е, че Бенямин е имал там къща, а годеницата му е изчезнала. Теб самата би трябвало да те гризе любопитството. И ти самата трябва да искаш да узнаеш чии са тези кости.
— Не съм много сигурна — каза Елза, която се беше поуспокоила.
— Но мога да продължа да търся в мазето, нали? — попита Сигурдур Оли.
— О, да, разбира се. Едва ли мога да ти забраня.
Той изпи чая си и се отправи към мазето. Мислеше за Бергтора. Той самият не пазеше неин кичур коса в медальон, в крайна сметка не мислеше, че има нужда от нещо, което да му напомня за нея. Дори нямаше нейна снимка в портфейла си, както някои, които носеха фотографии на жените и децата си. Не се почувства добре от тези мисли. Ще трябва да си поговори с Бергтора. Да оправи нещата.