Не искаше да стане като Ерлендур. Ама изобщо.
Сигурдур Оли се рови във вещите на Бенямин Кнудсен до обяд, когато отскочи до едно заведение за бързо хранене и си купи хамбургер, но едва хапна от него. Зачете се във вестниците над чаша кафе. Върна се в мазето към два часа, ругаейки ината на Ерлендур. Не беше успял да намери нищо, което да осветли изчезването на годеницата на Бенямин или да подскаже кои други освен Хьоскулдур бяха наемали къщата му през войната. Не беше успял да намери и кичура коса, за който Елинборг бе сигурна, че съществува, след всички изчетени любовни романи. Беше вторият ден, прекаран в мазето от Сигурдур Оли, и той беше на път да зареже всичките тия тъпотии.
Елза го чакаше на вратата и го покани да влезе при нея. Той се помъчи да намери някакво извинение, но не беше достатъчно бърз, за да отклони поканата, без да изглежда като простак, затова последва Елза в стаята ѝ.
— Намери ли нещо долу? — попита го тя.
Сигурдур Оли знаеше, че тя изобщо не е толкова загрижена, колкото искаше да изглежда, че просто иска да изкопчи информация от него. Не му мина през ума, че можеше да е просто самотна, нещо, което Ерлендур бе усетил минути след като бе влязъл в мрачната ѝ къща.
— Във всеки случай не намерих кичур коса — отвърна Сигурдур Оли и отпи от вече изстиналия чай.
Елза явно го беше чакала. Той започна да се пита какво ли имаше тя наум.
— Аха — каза тя. — Женен ли си? Извинявай, това, естествено, не ми влиза в работата.
— А, ти пък, не, не съм женен, но живеем заедно с приятелката ми — каза Сигурдур Оли и се смути.
— А деца имаш ли?
— Не, нямам деца — отвърна Сигурдур Оли. — Все още не.
— Защо не?
— Какво?
— Защо не сте си родили все още деца?
„Абе какво става тук?“, помисли си Сигурдур Оли и отпи от студения чай, за да си спечели малко време.
— Ами стрес, мисля. Винаги е някаква лудница при нас. И двамата сме с отговорна работа и просто нямаме време.
— Нямате време за деца? Какво по-добро имате да вършите? Твоята приятелка, тя какво работи?
— Има дял във фирма за компютри — каза Сигурдур Оли и мислеше да поблагодари за чая, като каже, че трябва да побърза.
Не смяташе да седи и да се оставя да го разпитва за личния му живот някаква стара мома във Вестурбайр, очевидно смахнала се от самотното си съществуване, подобно на всички бабки като нея, които накрая започват да си врат гагите в работата на другите хора.
— Тя добра жена ли е? — попита тя.
— Казва се Бергтора — отвърна той. Беше на ръба да загуби учтивостта си. — И е изключително добра жена. — Усмихна се. — Защо…?
— Аз никога не съм имала семейство — каза Елза. — Никога не съм имала деца. Нито пък съпруг. За съпруга ми е все едно, но ми се иска да бях имала деца. Сега може би щяха да са трийсетгодишни. Да са започнали да карат четиресетте. Понякога си мисля за това. Как са станали възрастни хора. Със свои собствени деца. Не знам всъщност защо се случи така. Изведнъж човек осъзнава, че половината му живот е минал. Аз съм лекарка. Нямаше много жени в Медицинския университет, когато започнах да уча. Бях като теб, нямах никакво време. Нямах време за личен живот. Това, което правиш сега, не е твоят живот. Твоят собствен живот. Това е само работа.
— Да, е, да, предполагам…
— Бенямин също не се сдоби със семейство — продължи Елза. — Единственото, което искаше, беше семейство. С тази жена.
Елза се изправи, Сигурдур Оли също стана на крака. Помисли си, че ще си вземат довиждане, но тя отиде до един красив дъбов шкаф с прекрасни стъклени вратички и резбовани чекмеджета, отвори едно от тях и извади малка китайска кутийка. От нея измъкна сребърен медальон на тънка верижка.
— Той пазеше неин кичур — каза тя. — В медальона има и нейна снимка. Казваше се Солвейх — усмихна се Елза тъжно. — Цветето на Бенямин. Не мисля, че тя е тази, която лежи там в полето. Подобна мисъл ми е непоносима. Това би означавало, че Бенямин ѝ е направил нещо лошо. А той не би го сторил. Убедена съм в това. Този кичур ще докаже това.
Тя подаде медальона на Сигурдур Оли. Той седна и внимателно го отвори. Видя вътре малък черен кичур коса и снимка на собственичката му. Не докосна къдрицата, но я обърна да падне върху капачето, за да може да разгледа снимката. Беше на момиче с фино лице, около двайсетте, чернокоса, с красиво извити вежди над големите очи, които гледаха в обектива някак загадъчно. Устата ѝ излъчваше решителност, брадичката беше малка и красива. Годеницата на Бенямин. Солвейх.