— Да го откриеш ли? — попита Ерлендур.
— В отвъдното.
— Отвъдното… Ти да не си медиум?
— Тя не разбира, че той умира. Преди няколко дни излязъл и следващото, което чула, било от полицията — за катастрофа на шосе „Запад“. Смятал да ходи до Боргарфьордур. Някакъв камион му препречил пътя. Докторите казват, че няма надежда. В мозъчна смърт е.
Тя вдигна очи към Ерлендур, който я гледаше неразбиращо.
— Тя ми е приятелка.
Ерлендур нямаше представа за какво говореше тази жена и защо му приказваше подобни неща в мрачния коридор, шепнейки, сякаш двамата участваха в някаква конспирация. Никога преди не беше виждал жената. Пожела ѝ „довиждане“, по-скоро рязко, и смяташе да си тръгне, когато тя го сграбчи за ръката.
— Чакай! — каза тя.
— Какво?
— Чакай!
— Извинявай, но това не ми влиза в…
— Има някакво момче във виелицата — каза нисичката жена.
Ерлендур не чу добре.
— Има някакво малко момче във виелицата — повтори тя.
Ерлендур я гледаше, сякаш ударен от гръм. Дръпна си ръката, все едно че жената го бе порязала.
— Какви ги приказваш? — попита той, зашеметен.
— Познаваш ли го?
Тя погледна нагоре към Ерлендур.
— Изобщо нямам идея накъде биеш — гневно каза Ерлендур, обърна се и закрачи по коридора в посока към светлините над изходната врата.
— Няма от какво да се боиш — извика жената подире му. — Той го е приел. Той се е примирил с онова, което е станало. Случилото се не е по ничия вина.
Ерлендур се закова на място, обърна се бавно и втренчи очи в нисичката жена в другия край на коридора. Не можеше да разбере настойчивостта ѝ.
— Кое е това момче? — попита жената. — Защо е с теб?
— Няма никакво момче — каза грубо той. — Не знам какво имаш предвид. Изобщо не те познавам и не знам за какво момче говориш. Остави ме на мира, ей! — изкрещя той.
Обърна се отново и излезе от интензивното.
— Остави ме на мира! — пак изсъска през зъби.
18
Оказа се, че Едуард Хънтър е бил офицер в американската армия в Исландия по време на войната и един от малкото, които не са напуснали страната, след като Втората световна свършила. Джим, секретарят от британското посолство, го откри без особени трудности чрез американското посолство. Джим издирваше войници от дислоцираните тук навремето английски и американски войски, а според информацията от британското външно министерство малко от тях бяха все още живи. Повечето от англичаните, пребивавали в Исландия, бяха загинали в Африка, Италия или на Западния фронт при десанта в Нормандия през 1944 година. От американците, служили в Исландия, малцина бяха попаднали в тази битка, повечето изкарали военната си служба на острова до края на войната. Неколцина от тях останали в страната със своите исландски съпруги и с времето придобили исландско гражданство. Между тях беше и Едуард Хънтър.
Джим се обади на Ерлендур рано сутринта.
— Говорих с американското посолство и те ме насочиха към този Хънтър. Исках да ти спестя разкарването и приказвах с него лично. Надявам се това да не е проблем.
— Благодаря ти — каза в просъница Ерлендур.
— Хънтър живее в Копавогур.
— От войната насам ли?
— За съжаление, това не знам.
— Но тъй да се каже, все още живее в страната — каза Ерлендур, като търкаше очите си.
Не можа да спи добре през нощта, само придрямваше и сънуваше кошмари. Думите на жената с рядката коса от интензивното отделение не му излизаха от главата. Той не вярваше, че медиумите могат да бъдат посредници за връзка с отвъдния свят, и не мислеше, че те виждат нещо, което другите не виждат. Дори напротив, смяташе ги до един за измамници, които прекрасно умеят да измъкват информация от хората, да анализират поведението им, дори облеклото им, и на тази база да изграждат някакво познание за събеседниците си. То може наполовина да е вярно и наполовина да е съвсем погрешно. Въпрос на вероятност. Веднъж в офиса Ерлендур се беше изказал по темата с най-обидни думи, като за някаква дяволска тъпотия, за голямо разочарование на Елинборг. Тя вярваше в медиуми и в живота след смъртта и поради някаква причина бе решила, че Ерлендур е отворен за такива неща. Може би защото той беше от провинцията. Голяма грешка. Той не беше отворен за нищо свръхестествено. Но имаше нещо в жената от болницата и в казаното от нея, за което Ерлендур не можеше да престане да мисли и което не му даваше да заспи.