— Как открихте кражбите? — попита Елинборг.
— Алчността ги провали. Кражба като тази, в такива размери е трудно да скриеш, пък и тръгнаха слухове, че там се случва нещо неестествено.
— Що за хора са били това?
Ерлендур извади цигарите си и Хънтър кимна с глава в знак, че му е все едно дали полицаят ще пуши. Елинборг обаче погледна Ерлендур укорително.
— Обикновени войници. Повечето. Началникът на продоволствената база беше с най-високия чин. Имаше и поне един исландец. Човек, който живееше в другия край на полето.
— Спомняш ли си името му?
— Не. Живееше със семейството си в небоядисана къща, подобна на колиба. Доста от продуктите открихме в нея. От продоволствената база. Записал съм в тефтера си, че имаше три деца, едно от които сакато, момиче. Другите бяха момчета, две. Майка им…
Хънтър замълча.
— Какво за майка им? — попита Елинборг. — Искаше да кажеш нещо за майката.
— Мисля, че тя бял ден не беше виждала.
Хънтър млъкна отново. Вглъби се в себе си, сякаш се опитваше мислено да се пренесе в ония стари времена, когато беше разследвал кражбата и бе попаднал в един исландски дом в каменистото поле на жена, за която той бе сигурен, че търпи насилие. И не случайно, епизодично — добре се виждаше, че е живяла в условия на продължително и системно насилие, физическо и психическо.
Той дори не я бил забелязал, когато отишъл в къщата заедно с други четирима военни полицаи. Веднага видял сакатото момиче, което лежало в опърпано легло в кухнята. Видял и двете момчета, които стоели едно до друго при леглото, без да помръдват, и гледали уплашено как военните нахлуват в дома им. Видял и мъжа да скача от стола си при кухненската маса. Полицаите не били предупредили за идването си и очевидно той изобщо не ги очаквал. Те умеели да преценяват хората и да познават дали биха създавали проблеми. Дали представлявали някаква заплаха. С този човек сякаш всичко било наред.
И после съзрял жената. Било ранна пролет и в къщата било сумрачно. Трябвало им известно време да привикнат с тъмнината в дома. Жената сякаш се криела там, дето му се сторило, че имало коридор към друга стая. Първоначално Хънтър си помислил, че там бил някой друг от крадците, който искал да се измъкне. Бързо тръгнал по коридорчето, като пътьом извадил пистолета си от кобура на кръста. Изкрещял нещо и насочил оръжието си към тъмнината. Сакатото момиче започнало да пищи. Двете момчета едновременно скочили, викайки нещо, което той не разбрал. И от мрака излязла тази жена, която той нямало да забрави, докато е жив.
Веднага разбрал причината, поради която се криела. Била жестоко пребита, горната ѝ устна била подута, а едното ѝ око било така отекло, че не можела да го отвори. Ужасена, го изгледала с другото си око и се привела някак несъзнателно надолу. Все едно си мислела, че той ще започне да я удря. Носела парцалива рокля, била с голи крака, обута в къси чорапи и вехти обувки. Косата ѝ била мръсна и висяла на сплъстени кичури. Сторило му се, че куца. Не бил виждал друго по-нещастно човешко същество през живота си.
Гледал я как се опитва да успокои момчетата си и разбрал, че не външния си вид се опитвала да прикрие.
Мъчела се да скрие срама си.
Децата замлъкнали. По-голямото момче се притиснало към майка си. Полковникът се обърнал и погледнал мъжа ѝ, сложил пистолета си в кобура, отишъл при него и му шибнал такава плесница, че проехтяла като гръм.
— Та тъй се получи — каза Хънтър, след като беше разказал историята си. — Не можах да се овладея. Не знам как стана. Не знам какво се случи с мен. Това беше необяснимо. Бях обучаван, разбирате ли, обучаван да се сблъсквам с какво ли не. Трениран да запазвам спокойствие, независимо какво се случва. Беше изключително важно никога да не губиш контрол, можете да си представите — войната и всичко това. Но когато видях тази жена… когато видях какво е трябвало да понесе, и очевидно не за пръв път, когато видях живота ѝ в ръцете на този човек, нещо се пречупи в мен. Нещо излезе извън контрол.
Хънтър млъкна.
— Преди да започне войната, служих две години в полицията на Балтимор. Тогава това не се наричаше „домашно насилие“, но си беше също толкова грозна работа. Така че се бях сблъсквал с проблема и преди. Винаги ме е отвращавало това нещо. Веднага разбрах за какво ставаше въпрос при тия хора, още повече че човекът беше крал от нас… но беше съден по вашите закони. — Ед сякаш искаше да се отръска от спомена за жената от каменистото поле. — Мисля, че не получи сериозна присъда. Преди да минат и няколко месеца, той се прибра вкъщи да бие нещастната жена.