— Тоест казваш, че там е имало сериозно домашно насилие — каза Ерлендур.
— От най-лошия вид. Истинска мъка бе да гледаш тази жена — отвърна Хънтър. — Чиста мъка! Както ти казах, веднага разбрах какво се случваше. Опитах се да говоря с нея, но тя не разбираше и дума английски. Казах на исландската полиция за нея, но те отговориха, че не можели да направят кой знае какво. В това отношение нещата не са се променили много, както разбрах.
— Не си ли спомняш имената на тези хора? — попита Елинборг. — Не си ли ги записал в тефтерчето си?
— Не, но би трябвало да ги има в нашите доклади. За разследването на кражбата. Освен това той беше работил в продоволствената база. Със сигурност съществуват някакви списъци на работниците. На исландските работници. А може и да е минало твърде дълго време.
— Добре, а войниците? — попита Ерлендур. — Тези, които вашият съд е осъдил.
— Те лежаха известно време във военния арест. Продоволствената кражба се смята за много сериозно престъпление. После бяха изпратени на фронта, на първа линия. То си беше като смъртна присъда.
— И всички ли ги заловихте?
— Това вече не знам. Кражбите бяха преустановени. Положението в продоволствената база се нормализира. Проблемът беше разрешен.
— Значи, не мислиш, че нещо от всичко това би могло да се свърже с костите?
— Не мога да кажа.
— А спомняш ли си за някакво безследно изчезване сред вашите редици или тези на британците?
— Имаш предвид дезертьори ли?
— Не, някое неизяснено изчезване. Във връзка с костите. Кой би могъл да е това? Дали може да се окаже американски войник от базата там?
— И идея си нямам. Никаква идея.
Още доста време си говориха с Хънтър. Изглеждаше, че му е приятно да разговаря с тях. Да си припомня отдавна миналите времена, въоръжен с безценния си бележник. Скоро стана дума за военните години в Исландия и за ефекта от присъствието на армията в страната, докато Ерлендур не осъзна, че не може да си позволи да бъбри повече. Изправи се, Елинборг също стана. Учтиво поблагодариха за отделеното време.
Хънтър ги изпрати до вратата.
— Как въобще открихте кражбата? — попита Ерлендур от прага.
— Открихме? — повтори Хънтър.
— Как попаднахте на следите ѝ?
— А, да, разбрах. Телефонно обаждане. Някой беше позвънил в централата на полицията и съобщил за значителна кражба от продоволствената база.
— Кой?
— Боя се, че не разбрахме. Никога не разбрахме кой се бе обадил.
Симон стоеше до майка си и зашеметен, гледаше как военният се извръща от тях с изражение на изненада и ярост, преминава през кухнята, удря Гримур в лицето без никакво предупреждение и го просва на пода.
Тримата войници на вратата стояха, без да помръдват, докато нападателят на Гримур се бе навел над него и крещеше нещо, което никой от семейството не разбра. Симон не можеше да повярва на очите си. Томас не откъсваше поглед от двамата мъже, Микелина, ужасена, се взираше в лежащия на пода Гримур. Симон погледна към майка си и видя сълзи в очите ѝ.
Гримур се оказа неподготвен за случващото се. Когато чуха двата джипа да се приближават до къщата, майка им побърза да влезе в коридора, за да не може никой да я види. Такава, с посинено око и сцепена устна. Гримур дори не стана от масата, като че ли изобщо не се притесняваше от това, че вече се знаеше какво е вършил с крадците от продоволствената база. Той очакваше приятелите си от базата с товар, който да скрият в къщата му. Смятаха да ходят вечерта в града, за да продадат някаква част от откраднатото. Междувременно Гримур беше спечелил достатъчно пари и бе започнал да говори, че ще се махне от каменистото поле, че ще си купи жилище, дори че ще си купи кола, но всичко това приказваше само когато беше в изключително добро настроение.
Войниците го отведоха. Сложиха го да седне в единия от джиповете и го откараха. Този, който ги водеше, човекът, който цапардоса Гримур и с такава лекота го свали на пода, просто се бе приближил към него и го бе ударил, без да се замисля колко силен е Гримур. После каза нещо на майка им, преди да се сбогува, но не като войник, а с ръкостискане, и се качи в другия джип.
Скоро в малката къщичка отново настана тишина. Майка им все още стоеше в коридора, сякаш не можеше да дойде на себе си след неочакваното посещение. Бавно се поглаждаше по насиненото око и гледаше втренчено в празното. Никога не бяха виждали Гримур да лежи на пода. Никога не бяха виждали някой да крещи на Гримур. Никога не го бяха виждали толкова безпомощен. Изобщо не можеха да разберат какво се бе случило, как се бе случило такова нещо, защо Гримур не се нахвърли върху войниците и не ги преби до безсъзнание. Момчетата се спогледаха, след това се обърнаха към майка си. Изведнъж се чу някакъв странен звук откъм Микелина, която седеше наполовина изправена в леглото си. После странният звук се чу отново. Беше хихикане, после кикот, който сестра им се опитваше да сподави. Но не успя и избухна в смях. Симон се усмихна и също започна да се смее. Томас се зарази от тях и не след дълго тримата вече се смееха неконтролируемо, до сълзи. Смехът им отекна в къщата, разнесе се над полето и се смеси с пролетната мекота навън.