След около два часа пристигна военен камион и отнесе от къщата консервите, които Гримур и другарите му бяха скрили там. Момчетата последваха камиона и тичаха след него през каменистото поле, докато той не влезе в базата, където започнаха да го разтоварват.
Симон не разбра какво точно се случи, не беше сигурен, че и майка му знаеше, но Гримур беше осъден на затвор и не се прибра вкъщи следващите няколко месеца. Отначало нищо не се промени в дома им. Сякаш не осъзнаваха, че Гримур го няма вече. И няма да го има поне за известно време. Майка им вършеше обичайната си домакинска работа и не се поколеба да използва получените чрез кражбите на Гримур пари, за да изхранва семейството си. По-късно си намери работа в стопанството на Гувунес, което се намираше на половин час пеша от дома им.
Момчетата изнасяха Микелина на слънце, когато времето беше хубаво. Понякога я вземаха със себе си, когато ходеха до Рейнисватн да ловят пъстърва. Ако хванеха достатъчно, майка им я изпичаше на тиган и си устройваха истинско угощение. Така изминаха няколко седмици. Хватката, в която Гримур ги държеше дори и когато го нямаше, лека-полека се отпусна. По-лесно се събуждаха сутрин, денят протичаше безгрижно, а вечерите преминаваха в спокойствие, каквото те не познаваха, но което беше толкова приятно, че будуваха до късно, разговаряха и играеха, докато капнеха от умора.
Отсъствието на Гримур се отрази най-много на майка им. Един ден, когато най-после осъзна, че той няма да се прибере скоро, тя се зае с почистване на семейното легло. Изнесе дюшека на двора, за да го проветри, изтупа го от прахта и нечистотиите. После изнесе и завивките, изтупа и тях, смени бельото с ново, изми децата едно след друго със зелен сапун и гореща вода в едно голямо корито, което постави на пода в кухнята, и най-накрая изми и себе си — косата и лицето, по което все още се виждаха следите от ударите на Гримур, после и цялото тяло, внимателно и щателно. Колебливо взе огледало и се огледа. Опипа се по окото и устната. Беше отслабнала, лицето ѝ изглеждаше по-сурово, зъбите — леко изпъкнали напред, очите ѝ бяха хлътнали, а носът, който един път бе чупен, имаше почти незабележима гърбица.
Към полунощ взе Микелина, Симон и Томас при себе си в леглото и четиримата спаха в него. От тогава насетне децата спяха при майка си в голямото легло, Микелина — от дясната страна, двете момчета — при нея, в лявата половина. Чувстваха се истински блажени.
Тя никога не посети Гримур в затвора. Докато отсъстваше, не споменаваха дори името му.
Една сутрин, скоро след като бяха прибрали Гримур, войникът Дейв се появи със своята риболовна пръчка, мина покрай къщата, кимна на Симон, който стоеше отпред, и продължи към Хавраватн. Симон го последва отдалеч, легна на известно разстояние и започна да следи действията му. Дейв прекара целия ден на езерото в спокойно безделничене, както и предния път. Изглеждаше, че не го интересува много дали ще хване риба, или не. Все пак улови три пъстърви.
Появи се отново на полето, когато се свечеряваше. Щом стигна до къщата, спря с трите риби в ръка. Като че ли се колебаеше, поне така се стори на Симон, който се бе прибрал вкъщи и наблюдаваше войника от прозореца на кухнята, като внимаваше Дейв да не го види. Най-накрая войникът взе решение и се отправи към вратата на къщата. Почука.
Симон беше казал на майка си, че е видял войника, онзи, който им беше дал пъстървата. Тя бе излязла да погледне дали не се задава, после беше влязла в къщата и си бе пооправила косата пред огледалото. Сякаш знаеше, че той ще намине към тях, като тръгне обратно към бараките в базата. И бе готова да го посрещне, когато дойдеше.
Отвори вратата и Дейв се усмихна, каза нещо неразбираемо и ѝ подаде рибите. Тя ги пое и го покани да влезе. Той колебливо пристъпи прага и застана в кухнята, неловко му беше, приличаше на зле разположен в обстановката предмет. Кимна с глава към момчетата и Микелина, която започна да протяга глава, все едно че искаше по-добре да огледа и прецени тоя войник, дето бе дошъл от толкова далеч в тяхната кухня, облечен в странната си униформа, с нелепа шапка на главата, подобна на обърната с главата надолу лодка, за която внезапно се сети, че не я е махнал при влизането си в къщата, та смутено побърза да я свали. Той не беше висок, но не беше и нисък, със сигурност беше минал трийсетте, слаб, с красиви ръце, които усукваха „преобърнатата лодка“, сякаш я изтискваха след пране.