— Ужасен човек — продължи тя. — Проклета малка душица, която не заслужава да живее. Не знам защо такива като него се раждат изобщо. Защо има такива хора. Не го разбирам това. Защо им се позволява да се държат, както си искат? Как стават такива? Кое го прави такъв звяр? Защо му е позволено да се държи година след година като животно, да се нахвърля върху децата си и да ги унижава, а мен да ме пребива, така че да ми се иска да умра и да започвам да измислям начини да…
Тя въздъхна тежко и седна при Микелина.
— Срамно е да бъдеш жертва на такъв човек и да се затвориш в самотата си, да отказваш на всички да влязат в твоя мизерен свят, в който не желаеш да пускаш никого, най-малко децата си. Стоиш си там, събираш сили за следващия побой, който идва без предупреждение, а той е толкоз изпълнен с омраза, че човек не може да го разбере. Целият живот се превръща в очакване на поредната атака, кога ще дойде тя, колко лоша ще бъде, каква ли би могла да бъде причината за нея, как можеш да я избегнеш… Колкото повече му угаждам, толкова повече го отвращавам. Колкото повече раболепие и страх проявявам, толкоз повече ме мрази той. И ако му отвърна с някакво упорство, му давам повод да избие и последните остатъци живот от мен. Няма начин да постъпя правилно. Никакъв. Докато човек не започне да си мисли само за едно — всичко това да свърши, независимо по какъв начин. Само да се свърши.
В къщата се възцари гробна тишина. Микелина лежеше неподвижно в леглото си, момчетата бавно се приближиха до майка си. Слушаха всяка нейна дума в пълно изумление. Никога досега тя не бе открехвала вратичката, зад която криеше своята мъка. Беше живяла толкова дълго в нея, че бе забравила за всичко останало.
— Всичко ще се оправи — продума Дейв.
— Аз ще ти помогна — каза Симон абсолютно сериозно.
Тя го погледна. — Знам това — отвърна майка му. — Винаги съм знаела това, бедничкият ми Симон.
Дните се нижеха. Дейв прекарваше цялото си свободно време в полето със семейството и все повече и по-често с майка им, било в къщата или в разходки около Рейнисватн и до Хавраватн. На момчетата им се искаше да бъдат повече време с него, но той бе престанал да ходи с тях на риба, отделяше вече по-малко време и за Микелина. Но не му се сърдеха. Бяха забелязали някаква промяна у майка си, която свързваха с Дейв, и се радваха за нея.
Почти половин година след като Гримур беше отведен от военната полиция, в един прекрасен есенен ден Симон видя майка си и Дейв да вървят заедно в посока към дома им. Бяха много близо един до друг и съвсем ясно се виждаше, че се държат за ръце. Щом се приближиха, пуснаха ръцете си и увеличиха разстоянието помежду си. Симон разбра, че не искат да бъдат виждани по този начин от никого.
— Какво смятате да правите с Дейв? — попита Симон майка си една вечер, когато мракът се бе спуснал над полето.
Бяха в кухнята. Томас и Микелина играеха на нещо. Дейв беше прекарал с тях целия ден и се бе върнал в базата си. Този въпрос витаеше във въздуха през цялото лято. Децата бяха обсъждали темата помежду си по повод различни обстоятелства и накрая винаги си представяха, че Дейв встъпва в ролята на техен баща и прогонва Гримур надалеч, така че да не трябва да го виждат никога повече.
— Какво искаш да кажеш с това „правите“? — попита майка му.
— Ами когато той се върне — отвърна Симон и забеляза, че Томас и Микелина бяха престанали да играят и го гледаха.
— Има достатъчно време дотогава, за да мислим за това сега — каза майка им. — Той няма да се върне скоро.
— И все пак какво мислиш да правиш?
Микелина и Томас отклониха погледа си от него и го насочиха към майка си.
Тя погледна Симон, след това другите две деца.
— Той иска да ни помогне — каза.
— Кой? — попита Симон.
— Дейв. Иска да ни помогне.
— Какво ще направи?
Симон се опитваше да разбере какво има предвид майка му. Тя го погледна право в очите.
— Дейв познава хора като него. Знае как човек може да се отърве от тях.
— Какво мисли да прави? — повтори Симон.
— Ти не се тревожи за това — отговори майка му.
— Смята да ни отърве от него ли?
— Да.
— Как?
— Не знам. Казва, че колкото по-малко знаем, толкова по-добре. Дори това не трябваше да ви казвам. Не знам какво възнамерява да прави. Може би ще говори с него. Ще го уплаши някак, та да ни остави на мира. Той казва, че има приятели в армията, които биха могли да му помогнат, ако се наложи.
— Но какво ще стане, ако Дейв си замине? — попита Симон.
— Да си замине?
— Да си тръгне от тук — поясни Симон. — Той няма да бъде тук вечно. Войник е. Войниците постоянно ги изпращат някъде. Постоянно идват нови войници в бараките. Какво ще стане, когато той замине? Какво ще правим тогава?