„Гризе те съвестта, нали? Не е ли така? Съвестта ти не те оставя на мира и ти се струва, че аз трябва да покажа разбиране към слабостта ти. Ето затова си дошла. За да те съжали някой и да си успокоиш съвестта.“
„Да бе, ти си насреща, ако на човек му притрябва съвест, о, свети нещастнико.“
„Беше избрала и име. Спомняш ли си? Ако е момиче.“
„Ти беше избрал име. Не аз. Ти. Както и всичко друго. Ти решаваш всичко. Ако поискаш да си тръгнеш, тръгваш си, през оная работа ти е за мен и за всички останали.“
„Трябваше да се казва Ойдур. Ти искаше така.“
„Да не мислиш, че не знам какво се опитваш да направиш? Да не мислиш, че човек не вижда направо през теб? Толкова те е страх… Знам какво имам в корема. Знам, че това е човек. Личност. Знам това. Няма нужда да ми напомняш. Няма нужда.“
„Хубаво — каза Ерлендур. — Струва ми се, че понякога забравяш това. Забравяш, че вече не си само ти, за която трябва да мислиш. Не си само ти тази, която се дрогира. Дрогираш и себе си, и детето, а детето ще се увреди повече, много повече от теб.“
Замълча, после продължи:
„Може би беше грешка. Да не го махнеш.“
Тя го погледна.
„Върви на майната си!“
„Ева…“
„Мама ми каза. Знам добре какво си искал.“
„Какви ги приказваш?“
„Можеш да я наричаш лъжкиня, но аз знам, че е истина.“
„Какво? За какво говориш?“
„Тя каза, че ти ще отречеш.“
„Ще отрека какво?“
„Че не си ме искал.“
„Какво?“
„Не си ме искал. Когато е забременяла.“
„Какво ти е наговорила майка ти?“
„Не си ме искал.“
„Излъгала те е.“
„Искал си да абортира…“
„Това е лъжа…“
„…и ето че ме съдиш, а аз правя най-доброто, което мога. Винаги си ме съдил.“
„Това не е вярно. И дума да не става! Не знам защо тя ти е наприказвала това, но то не е вярно. Никога не е било! Никога не сме разговаряли за такова нещо.“
„Тя си знаеше, че така ще кажеш. Предупреди ме.“
„Предупредила те е? Кога ти каза това?“
„Когато разбра, че съм бременна. Тогава ми каза, че ти си искал да я пратиш да абортира, и още, че ще го отречеш. Каза, че ти ще кажеш всичко, което каза.“
Ева Линд се изправи и тръгна в посока към вратата.
„Тя лъже, Ева. Повярвай ми. Не знам защо ти е наговорила всичко това. Знам, че ме мрази, но не мислех, че е толкова силно! Тя се опитва да те настрои срещу мен. Би трябвало да го виждаш. Да кажеш подобно нещо, е… е… това е отвратително. Можеш да ѝ го предадеш.
„Сам ѝ го предай — изкрещя Ева Линд. — Ако смееш!“
„Отвратително е да те кара да слушаш такива неща. Да си измисля нещо подобно, за да разруши връзката ни.“
„На нея повече вярвам.“
„Ева…“
„Млъкни!“
„Ще ти кажа защо това не може да бъде вярно. Защо аз не бих могъл никога…“
„Не ти вярвам!“
„Ева… аз имах…“
„Затваряй си мутрата! Не вярвам на нищо, което казваш.“
„Тогава трябва да се махнеш от тук!“ — каза той.
„Да, именно — отвърна тя, за да го раздразни. — Разкарай ме!“
„Изчезвай!“
„Ти си противен!“ — изкрещя тя и се втурна през вратата навън.
„Ева!“ — извика той след нея, но тя не се обърна.
Нито я видя, нито чу повече, докато телефонът му не иззвъня два месеца по-късно, както стоеше над намерените в каменистото поле кости.
Ерлендур седеше в колата си, пушеше и си мислеше, че би трябвало да реагира по различен начин, да пречупи гордостта си и да потърси Ева, когато гневът му се поуталожи. Да ѝ каже, че майка ѝ лъже, че той никога не би ѝ предложил да абортира. Не би могъл. Не трябваше да допуска момичето да му изпраща зов за помощ. Тя не беше съзряла достатъчно за такава ситуация, не разбираше положението, до което се беше докарала, и изобщо не си даваше сметка за своите отговорности. Бе някак си сляпа за самата себе си.
Ерлендур се боеше, че когато дойде в съзнание, ще трябва да ѝ съобщи какво се е случило. Ако въобще дойдеше в съзнание. Просто за да върши нещо, той вдигна телефона и набра Скарпхедин.
— Прояви малко търпение — каза археологът — и престани да звъниш непрекъснато! Ще ти кажем, когато стигнем до костите.
Изглежда, Скарпхедин бе поел цялото разследване по делото и от ден на ден ставаше все по-надут и важен.
— И кога ще стане това?
— Не може да се каже — отвърна археологът и Ерлендур си представи жълтите зъби иззад брадата му. — Ще се изясни скоро. Остави ни да си свършим работата на спокойствие.
— Все нещо трябва да можеш да ми кажеш. Мъж ли е? Или жена?
— Търпението побеждава всич…
Ерлендур прекъсна разговора. Палеше си нова цигара, когато телефонът звънна. Беше Джим от британското посолство. Едуард Хънтър и американското посолство бяха открили списък с имената на исландските служители в продоволствената база и Джим го бе получил по факса. Той самият не бе успял да открие нищо за исландски работници от времето, когато англичаните са управлявали базата. В американския списък имало девет имена и Джим му ги прочете по телефона. Имената не говореха нищо на Ерлендур и той продиктува на Джим номера на факса в кабинета си с молба да му препрати списъка.