— Кипват кафе и го лисват в лицето на човека.
Приближи се към момчетата.
— Но не защото искат човекът да си изпее всичко. Те си го знаят, те знаят всичко, защото някой вече им го е казал. Не, не затова заливат те човека с вряло кафе, не затуй обезобразяват лицето му.
Момчетата не разбираха какво ставаше.
— Доведи майка ти — заповяда Гримур, гледайки Томас, който се притискаше в гърба на брат си. — Иди в проклетия краварник и докарай тая крава.
Симон забеляза с периферното си зрение движение в коридора към стаята, но нямаше да погледне натам, дори от това да зависеше малкият му живот. Микелина бе станала. Вече бе започнала да стъпва на единия си крак и подкрепяйки се на нещо, можеше да се придвижва, но сега не посмя да дойде в кухнята.
— Вън! — изкрещя Гримур. — Веднага!
Томас подскочи. Симон не беше сигурен дали брат му ще намери пътя. Томас беше ходил с майка им до стопанството веднъж през лятото, може би два пъти, а навън беше тъмно и студено, пък и Томас си беше все още дете.
— Аз ще отида — каза Симон.
— Ти никъде няма да ходиш — изсъска Гримур. — Изчезвай! — ревна той на Томас, който отстъпи назад, излезе навън в студа и старателно затвори вратата след себе си.
— Ела, скъпи ми Симон, седни тук до мен — каза Гримур изведнъж, сякаш яростта му се беше изпарила.
Симон с неохота седна на един стол. Отново забеляза движение в коридора към стаята. Надяваше се Микелина да не излезе. В коридорчето имаше малък килер и той си помисли, че тя би могла да се скрие в него, така че Гримур да не я усети.
— Липсваше ли ти твоят стар баща? — попита Гримур и седна срещу момчето.
Симон не сваляше очи от раната на лицето му. Кимна утвърдително.
— Какво правихте тук през лятото? — продължи Гримур.
Симон го гледаше и мълчеше. Не беше сигурен за кое трябва да лъже. Не можеше да разказва за Дейв, за гостуванията му и странните срещи с майка му, за разходките и пикниците. Не биваше да разказва за това, как всички са спали заедно в голямото легло, през цялото време. Не можеше да разкаже и за това, че майка му се беше променила дори на външен вид, откакто отведоха Гримур, и че това беше благодарение на Дейв. Той бе събудил у нея ново желание за живот. Не можеше да му разкаже как тя се разкрасяваше сутрин, как ставаше все по-красива след всеки ден, прекаран с Дейв.
— К’во, нищо ли не правихте? — каза Гримур. — Нищо ли не се случи през цялото лято?
— Ами то… времето беше хубаво — измънка Симон, който не сваляше очи от изгореното лице.
— Хубаво време, Симон. Значи, времето било хубаво! — рече Гримур. — И ти си си играл тук, в полето, и при бараките. Запозна ли се с някого от бараките?
— Не — побърза да отговори Симон. — С никого.
Гримур се усмихна.
— Научил си се да лъжеш през лятото. Направо е невероятно колко бързо човек се учи да лъже! Научи ли се да лъжеш през лятото, Симон?
Долната устна на момчето затрепери. Това беше неволна реакция, върху която той нямаше контрол.
— Само с един — каза, — но не го познавам добре.
— Запозна се с един. Я виж ти! Човек не бива никога да лъже, Симон. Ако човек лъже, както ти правиш, може да си навлече ненужни неприятности, а може и на други да навлече неприятности.
— Да — каза Симон.
Искаше всичко това да е свършило вече. Надяваше се, че Микелина ще се покаже и ще прекрати разговора им, мислеше дори дали да не каже на Гримур, че Микелина е в коридора и че е спала в неговото легло.
— И с кого от бараките се запозна? — попита Гримур, а Симон се почувства така, сякаш потъваше все по-дълбоко в някакво блато.
— Просто с един — каза той.
— Просто с един — повтори Гримур, погали се по бузата и почеса леко с показалец белега си. — И кой е този един? Радвам се, че не са били повече от един.
— Не знам. Ходи от време на време да лови риба в езерото. Дава ни понякога пъстървата, която хваща.
— А добър ли е той с вас, децата?
— Ами не знам — каза Симон, макар да беше сигурен, че Дейв бе най-добрият човек, когото бе виждал някога в живота си.
В сравнение с Гримур Дейв беше като ангел, пратен от небето да спаси майка му. „Къде е Дейв?“, помисли си Симон. Само да дойдеше Дейв! Представи си как Томас върви в студа към Гувунес; сети се за майка си, която все още не знаеше за завръщането на Гримур в каменистото поле. Помисли си за Микелина, която се криеше отпред в коридора.
— Той често ли идва тук?
— Не, само от време на време.
— Идвал ли е тук, преди да ме опандизят? Когато те опандизят, Симон, това означава, че са те опандизили. Не е задължително да си направил нещо лошо. Ако са те заключили, значи, някои хора са те заключили. И не им отне много време да го направят. Страшно много приказки изприказваха за прецедента. Исландците не можело да крадат от армията. Ужасен проблем! Затова трябваше да ме осъдят бързо и сурово. Тъй че да не вземат други да правят като мен и да започнат също да крадат. Разбираш ли? Всички трябваше да си вземат поука от моите грешки. Но всички крадат. Не съм само аз. Всички го правят и всички печелят от това. Идвал ли е той тук, преди да ме опандизят?