— Престани да се терзаеш, Котън.
Незнайно как беше усетила, че мисли за Торвалдсен.
— Ти си добър човек и Хенрик го знаеше.
— Закъснях с някакви си две минути.
— Но не си могъл да направиш нищо друго, нали?
Беше права. И въпреки това той не можеше да се отърси от терзанията. Беше я виждал всякаква — безпогрешна, твърда и решителна, но и дълбоко разколебана от конкретните обстоятелства. Когато ставаше уязвима, податлива на грешки, емоционална. За късмет той винаги беше наблизо. Както и тя, когато си разменяха ролите. Тя представляваше невероятна смесица от женственост и сила, но като всички живи хора имаше и своите моменти на слабост.
В съзнанието му изплува стройната й фигура, завързана за широка дъска с кърпа на лицето. Защо тя? Защо не той?
Карл Тан се настани в кабината на хеликоптера. Мисията му в Чунцин беше приключила.
Мразеше това място. Хълмистият район между устията на реките Шалин и Яндзъ беше плътно заселен. Тук живееха над трийсет милиона души. Център на империите Хан и Манчу, възникнали след нашествието на монголите. Преди сто години, по време на японската окупация, на това място се беше установила военновременната столица на страната. Днес тя представляваше живописна смесица от старото и новото — джамии, даоистки храмове, християнски църкви, комунистически паметници — горещо и влажно място, задръстено до хоризонта от небостъргачи.
Хеликоптерът се издигна над дебелия слой смог и с плавен завой пое на северозапад. Тан се беше освободил от своите сътрудници и от военните. През тази част от пътуването не се нуждаеше от шпиони. Сам щеше да свърши каквото трябваше.
Малоун си купи входен билет и влезе в „Тиволи“. Отчасти увеселителен парк, отчасти културна икона, това парче земя с безупречно поддържани дървета и цветя беше любимо място на датчаните още от далечната 1843 година. Истинско национално богатство със своите стари параходи, задвижвани от външни колела, пантомимни театри и пиратски кораб, между които се издигаха по-съвременни увеселителни съоръжения, то беше пощадено дори от германците по време на Втората световна война. Малоун обичаше да идва тук, където беше намерил вдъхновение както Уолт Дисни, така и Ханс Кристиан Андерсен.
Той се отдалечи от главния вход и пое по една от централните алеи, оградена от зеленина и цветя. Лалета, рози, люляци, стотици лимонови дръвчета, орехи, вишни и вечнозелени дървета бяха подредени по изключително находчив начин, създавайки илюзията за огромно зелено пространство, далеч по-обширно от фактическите девет хектара, които заемаше. Във въздуха се носеше аромат на пресни пуканки и захарен памук заедно със звуците на виенски валсове, изпълнявани от духови оркестри. Беше чел, че създателят на феерията от цветове и звуци — съветник на датския крал Кристиан VIII — успял да убеди господаря си да отвори парка с довода, че когато народът се забавлява, той не мисли за политика.
Малоун познаваше китайската пагода, която се издигаше на четири етажа от гъсто залесено хълмче над малко езеро. Беше на повече от сто години и красивата й фасада присъстваше във всички рекламни брошури на „Тиволи“.
По съседната алея маршируваха отряд младежи, облечени в червени униформи и рунтави калпаци от меча кожа. Това бяха част от гвардейците, които охраняваха парка. От двете страни на алеята се тълпяха туристи, които наблюдаваха парада с нескрит интерес. Паркът беше необичайно оживен за работния вторник в средата на май, само седмица след откриването на туристическия сезон.
Пред очите му се появи пагодата — три вертикални копия на основата с намаляващи пропорции, всеки етаж със собствена, извита нагоре стряха. Хората влизаха и излизаха от партерния етаж, в който имаше ресторант. Други се наслаждаваха на гледката от дървените скамейки, разположени под раззеленилите се дървета.
Часът беше малко преди два следобед. Беше дошъл навреме.
Сред тълпата посетители храбро се разхождаха патиците, които обитаваха близкото езеро. Но Малоун не се чувстваше като тях. Нервите му бяха опънати до крайност, а мозъкът му напрегнато работеше както през дванайсетте години рискована служба в Министерството на правосъдието. Беше се надявал, че ще се пенсионира рано и ще продава книги в Дания, за да избяга от напрегнатия живот и свързаните с него опасности. Но през последните две години не се беше случило нищо подобно.