Баба Лоблили протегна трепереща ръка.
— Земята го е запазила. Въздухът. Почвата е суха, добра е за запазване.
— Млад е — тихо изплака една от жените. — Толкова млад.
— Да — рече баба Лоблили, като го гледаше. — Легна в гроба на двайсет и три. А аз, дето стоя тук, наближавам осемдесет! — И отново стисна очи.
— Успокой се, бабо. — Джоузеф Пайкс докосна рамото й.
— Да, лежи си там, двайсет и три годишен, млад и красив, а аз… — Тя стисна още по-силно очи. — Аз съм се навела над него, никога няма да бъда млада, а само стара и изпита, никога няма да мога отново да стана млада. Боже! Смъртта оставя хората млади. Вижте само колко мила е била с него. — Тя прокара ръце по тялото и лицето си и бавно се обърна към другите. — Смъртта е по-хубава от живота. Защо и аз не умрях тогава? Сега и двамата щяхме да сме млади и заедно. Аз в моя ковчег, със сватбената рокля и дантели, със затворени очи, стеснителна пред смъртта. И ръцете ми скръстени молитвено на гърдите.
— Стига, бабо. Недей така.
— Имам правото да продължавам така! Защо и аз не умрях? Тогава ако се върнеше, както се върна сега, нямаше да ме види в такъв вид!
Ръцете й трескаво опипваха набръчканото й лице, баба щипеше отпуснатата кожа, докосваше беззъбата уста, скубеше бялата си коса и я гледаше с ужас.
— Какво чудесно връщане направи той! — Тя показа кокалестите си ръце. — Можете ли да си представите, че мъж на двайсет и три ще хареса седемдесет и девет годишна старица с гнилоч във вените? Измамена съм! Смъртта го е запазила завинаги млад. Вижте ме мен; нима Животът е сторил същото?
— Но пък си има компенсации — обади се Джоузеф Пайкс. — Той не е млад, бабо. Надхвърлил е осемдесетте.
— Ти си глупак, Джоузеф Пайкс. Запазен е като камък, хиляди дъждове не са го докоснали. И сега идва да ме види, а ще си избере някое по-младо момиче. За какво му е старица като мен?
— Вече отдавна никой за нищо не му трябва — рече Джоузеф Пайкс.
Баба го отблъсна.
— Хайде махайте се, всички! Това не е ваш ковчег, не е ваш капак, не е почти мъжът ви! Ще го оставите тук, поне за тази нощ, а утре ще му изкопаете нов гроб.
— Добре, бабо. Бил е твоят обожател. Ще дойда рано утре. Хайде, не плачи.
— Правя каквото очите ми искат най-силно.
Стоеше неподвижно в средата на стаята, докато най-сетне всички не излязоха. След известно време извади свещ, запали я и видя, че някой стои на хълма отвън. Беше Джоузеф Пайкс. Сигурно ще остане там цяла нощ, реши тя и не му викна да се маха. Повече не погледна през прозореца, но знаеше, че той е там, така че щеше да е по-спокойна през следващите часове.
Наведе се над ковчега и погледна Уилям Симънс.
Взираше се внимателно в него. Гледаше ръцете му и сякаш ги виждаше как се движат. Видя как държат поводите на коня, как се вдигат и спускат. Помнеше как цъкаше на конете, докато каруцата равномерно се носеше по поляни, сред сенки и лунна светлина. Знаеше какво е да те прегръщат тези ръце.
Докосна костюма му и възкликна:
— Но това не е костюмът, в който го погребаха! — И в същото време знаеше, че е точно този. Шейсетте години бяха променили не дрехите, а кройката на ума й.
Обхваната от внезапен страх, тя дълго търси очилата си, най-накрая ги намери и си ги сложи. И викна:
— Та това не е Уилям Симънс!
Но знаеше, че и това не е истина. Уилям Симънс беше.
— Брадичката му не бе така издадена! — тихо възкликна тя. — Или пък беше? — И косата. — Беше прекрасна червеникавокафява, помня! А тази тук си е просто кафява. И носът му, не помня да беше толкова чип!
Стоеше над този непознат, гледаше и постепенно започна да осъзнава, че това наистина е Уилям Симънс. Осъзнаваше нещо, което би трябвало да знае открай време — че мъртвите са като от восък в спомените ни. Можем да ги запазим в себе си, да ги оформяме и променяме, да добавяме по нещо тук, да махаме там, да изпънем тялото по-високо, да правим и преправяме, да ваем и извайваме, докато всичко не стане както трябва.
Изпитваше чувство на загуба и бе смутена. Искаше й се да не бе отваряла ковчега. Или най-малкото да прояви благоразумие и да не си слага очилата. Отначало не го виждаше ясно; само колкото да запълни белите петна в паметта си. Но когато сложи очилата…
Отново и отново се взираше в лицето му. Бавно започна да й става познато. Споменът й за него, който бе създавала шейсет години, сега избледня и бе заместен от човека, когото наистина бе познавала. И бе чудесно да го гледа. Чувството за загуба изчезна. Беше си същият, ни повече, ни по-малко. Винаги става така, когато не виждаш с години някого, а после той най-неочаквано цъфва да ти каже едно здрасти. Известно време се чувстваш неловко. А после ти минава.