— И тогава те обзе паника и дойде при мен, за да разбереш дали Софи не е споделила нещо с мен.
— Не ме обзе паника. Просто исках да взема проклетия дневник! Много добре познавам Софи. Знаех, че ако реши да се свърже с някой от тогавашния екип, то това със сигурност ще си ти.
Той ревнува! Откъм пода се чу стон. Тери погледна изненадано Роупър, сякаш изобщо беше забравил за него. Полицаят се размърда и се опита да отвори очи.
— Не! — изкрещях аз, когато Тери вдигна металния прът.
Той спря с вдигнатия прът в ръка. По лицето му пробягна нещо като съжаление.
— Наистина щях да те оставя да си тръгнеш, докато не видях колата на Роупър. Но нали разбираш, че сега не мога да го направя? Разбираш го много добре.
Така беше. Не знаех какво да очаквам.
— Ами Софи?
— Какво Софи? Нищо не може да направи без дневника.
— Не съжаляваш ли за всичко, което си й причинил?
— Което аз съм й причинил на нея? Пресметливата кучка от години превърна живота ми в ад!
— Била е уплашена. И сега е в болницата по твоя вина.
Той впери поглед в мен и за момент забрави Роупър.
— Какво искаш да кажеш?
— Не Монк причини кръвоизлива в мозъка й. Ти си го направил, когато си разбил вратата на къщата й и си влязъл да търсиш дневника.
— Глупости!
— Когато е паднала и си е ударила главата в пода в банята, е получила травма на мозъка от противоположната страна на удара. Напусна сама болницата, преди лекарите да го открият. Искаше да се прибере вкъщи, за да се убеди, че дневникът е на сигурно място. Но дори и тогава не каза на никого. Умираше от страх, но продължаваше да те прикрива!
— Прикривала е себе си! Грижеше се единствено за себе си, винаги е била такава — той насочи металния прът към мен, като го държеше с две ръце. — Да не мислиш, че ще ме накараш да се чувствам виновен заради нея? Няма да стане, тя сама си го изпроси!
— И ако умре, ще е още един инцидент. Също като Зоуи Бенет!
По изражението му разбрах, че съм отишъл твърде далеч. Единственият звук, който се чуваше, беше тъжният вой на вятъра.
— Хайде да приключваме — каза той.
Пристъпи към мен, но се спъна и за малко да падне. Погледнах надолу и видях, че Роупър го бе сграбчил за глезена. Устата му беше разкървавена, предните зъби — счупени до основата, но очите му светеха и бяха пълни с омраза. Спуснах се към тях, но Тери размаха металния прът и не ми позволи да се приближа. Блъснах се в централния комин на пещта и усетих как нещо изскърца и се размести под рамото ми. Тери освободи крака си, стъпи върху главата на Роупър и отново се насочи към мен. Грабнах тухлата, зад която бе скрит резервният ключ на Софи, и я хвърлих по него. Той се наведе, но тя го удари отстрани и се разби в стената зад него.
— Копеле! — изруга той и замахна с пръта към главата ми, все едно държеше бейзболна бухалка.
Успях да вдигна ръка да се предпазя, но прътът се стовари върху гърдите ми и ми изкара въздуха. Усетих как ребрата ми поддадоха и се стоварих на пода. Докато се мъчех да си поема дъх, Тери се надвеси над мен.
И той самият дишаше тежко. Попипа с ръка мястото, където тухлата го бе ударила по главата, и се вгледа в кръвта по ръката си.
— Знаеш ли какво? Много се радвам, че не си тръгна, когато имаше възможност да го направиш — каза той задъхано и вдигна пръта над главата си.
Вратата на пещта се затръшна зад гърба му.
Монк, помислих си аз инстинктивно. Но беше само вятърът. Тери се обърна да погледне вратата, която се клатеше на пантите, и тогава Роупър се нахвърли върху него.
Кървеше и едва се държеше на краката си, но успя да накара Тери да загуби равновесие. Двамата залитнаха и се блъснаха в старото скеле, което подпираше основната стена на пещта. То се залюля и разтресе под тежестта им, след това рухна като къща от карти.
Покрих главата си и се опитах да се свия на кълбо, когато гредите и металните прътове се посипаха по земята с оглушителния грохот на побеснели камбани.