Може би това щеше да се промени съвсем скоро.
Яркосинята палатка на съдебномедицинския екип светеше като сигнален огън сред мрачното тресавище. Намираше се почти на средата между пътя и скалното образувание, съвсем близо до неравната кална пътека, която ги свързваше. Ситният дъждец продължаваше да вали, спрях за момент и вдишах дълбоко мириса на мокрия плодороден торф, питах се какво ли ме чакаше там вътре.
След това поех по пътеката към палатката.
2
Полицейската лента очертаваше коридор, който започваше от средата на пътеката и стигаше до палатката на съдебномедицинския екип. Оттук вече бяха минали много хора и тази част от тресавището бе покрита с черна кал. Ботушите ми жвакаха, докато вървях покрай развените от вятъра ленти. Районът около палатката също бе отцепен, а пред входа й стоеше един униформен водач на куче. Той пристъпваше от крак на крак, за да се стопли. Двамата с немската овчарка впериха поглед в мен и внимателно ме наблюдаваха, докато се приближавах.
— Идвам при главен инспектор Симс — обясних аз малко задъхано.
Преди да успее да отговори каквото и да било, отворът на палатката бе отметнат и оттам се появи мъж на около четиридесет години, който някак се стремеше да изглежда по-възрастен. Беше облечен в предпазен гащеризон, който никак не му подхождаше. Лицето му бе абсолютно безизразно и за да компенсира меките черти и добродушното си излъчване, бе пуснал мустаци, които да му придадат по-войнствен вид. Беше свалил качулката на гащеризона и черната му коса бе така добре сресана, че приличаше на гипсова отливка.
— Вие ли сте доктор Хънтър? Аз съм Симс.
Дори и да не бях разпознал гласа му, щях да се досетя, че е той. Звучеше властно и заповеднически, като на човек, който не би се вслушал в чуждото мнение. Светлите му очи се плъзнаха по мен и в този момент разбрах, че за добро или зло, вече ме бе преценил.
— Очаквахме ви преди половин час — заяви той и изчезна в палатката.
И на мен ми е приятно да се запознаем. Водачът стисна здраво повода на кучето и се дръпна встрани, за да ми направи път. Не се чувствах особено комфортно, докато минавах покрай него към палатката, защото през цялото време усещах погледа на немската овчарка върху себе си.
В сравнение с огромното открито пространство на тресавището, вътре ми се стори тясно и наблъскано с хора, облечени в предпазни гащеризони. Разсеяната светлина, която преминаваше през сините стени на палатката, създаваше тайнствена атмосфера. Въздухът беше влажен и лепкав, усещаше се тежка миризма, която ужасно много ми напомняше за лагеруване на палатка. Освен това миришеше на изкопана пръст и на още нещо, далече не така безобидно.
Гробът се намираше точно в средата.
Около него бяха подредени прожектори, от които се носеше лека пара заради влажния въздух. Около черния правоъгълник от торф, ограден с въже, бяха поставени метални плочи, върху които да стъпваме. Някакъв човек, за когото предположих, че е криминалист, бе застанал на колене до гроба. Беше едър мъж, който държеше покритите си с ръкавици ръце вдигнати във въздуха, сякаш беше хирург в операционна. Точно пред него стърчеше някакъв предмет, който се подаваше от торфа. На пръв поглед приличаше на камък или корен, но само докато човек не се вгледаше по-внимателно.
От мократа земя се подаваше разлагаща се човешка ръка, чиито кости стърчаха изпод плътта.
— За съжаление се разминахте с патолога, но той ще се върне веднага щом трупът бъде готов за преместване — заяви Симс и откъсна вниманието ми от гроба. — Доктор Хънтър, запознайте се с професор Уейнрайт, съдебномедицинския археолог, който ще ръководи изравянето на трупа. Може би сте чували за него.
В този момент насочих вниманието си към човека, коленичил до гроба. Уейнрайт? Усетих как стомахът ми се свива.
Много ясно, че бях чувал за него. Ленард Уейнрайт беше преподавател в Кеймбридж, който работеше и като консултант към полицията. Той беше един от най-добрите съдебномедицински експерти в страната и безупречната му репутация нравеше значимо всяко разследване, в което участваше. Но зад образа на Уейнрайт като учен и експерт се криеше и още нещо. Говореше се, че е безмилостен към всеки, който би могъл да му бъде конкурент. Открито критикуваше онова, което наричаше „модерна съдебна медицина“, а в тази категория попадаха всички дисциплини, освен неговата. Само преди година беше публикувал в едно научно списание статия, в която се подиграваше с тезата, че моментът на настъпване на смъртта може да се определи по степента на разложение на меките тъкани. Спомням си, че докато я четях, вместо да се ядосам, намерих написаното за забавно.