Пол Верлен
Гротески
Не катъри — яхват си краката,
златен поглед имат — не пари
и по пътищата на съдбата
скитат парцаливи и добри.
Умният ги пъди със съвети,
глупавият гледа ги със страх,
мръщят се девиците предвзети
и децата плезят се след тях,
че с противен, смешен, страшен вид е
всеки — и безшумно, и за миг
те пред нас изникват в мрачините
като сън кошмарен на болник;
и в ръце с раздрънкани китари
те размахват волно пръст корав,
гъгнат песните си странни, стари —
целите носталгия и гняв.
И през смях и сълзи безсърдечно
ни досаждат — дълго, с часове! —
с любовта към всичко вековечно,
древни мъртъвци и богове…
Но вървете, скитници презрени,
прокълнати, вечно сред позор,
покрай бездни, брегове студени,
под небесния невиждащ взор.
Свързаха се хора и природа,
за да ви накажат пак с тегла
за това, че — горди и в несгода! —
тръгнали сте с вдигнати чела.
Хулят ви — човек докрай ще губи,
щом живее с пламенни мечти;
кой в света от ударите груби
вашите чела ще защити?
Юли ви гори и януари
чак до костите ви ледени,
тръните бодат телата стари,
треската облива ви с вълни.
Гонят ви и всички ви проклинат,
и смъртта щом дойде някой ден —
вълците с погнуса ще отминат
край трупа ви сгърчен и студен.