Спалнята беше последната.
Каменният таван беше нисък и скосен, боята му — почерняла и напукана от вилнеещия пожар. Толи почувства жегата, която все още се надигаше от останките на леглото, натъпкания със слама дюшек и дебелите юргани, истинско пиршество за огъня.
Но Мади и Аз не бяха и тук. В стаята нямаше нищо, което да напомня човешки останки. Толи въздъхна с облекчение и тръгна обратно към изхода, проверявайки отново всяка стая.
Когато отново излезе на дневна светлина, поклати глава.
— Или извънредните са ги отвели, или са успели да избягат.
Давид кимна и я избута, за да влезе в къщата. Толи падна на земята и се закашля, дробовете й най-накрая бяха реагирали на дима и пепелта, които беше вдишала. Чак сега си даде сметка, че дланите и ръцете й са почернели от сажди.
Когато Давид се появи отново, държеше дълъг нож.
— Подай ми ръцете си.
— Какво?
— Заради белезниците, не мога да ги понасям.
Тя кимна и протегна ръцете. Той внимателно пъхна острието между плътта и пластмасата, прокарвайки го напред-назад, за да среже белезниците.
Минута по-късно ядосано захвърли ножа.
— Така не става.
Толи огледа ръцете си отблизо. По белезниците почти нямаше останала следа. Не беше видяла как извънредните отключват белезниците зад гърба й, но това не им отне повече от секунда. Очевидно бяха използвали някакво специално вещество.
— Сигурно са направени от някакво синтетично вещество, използвано при летателните апарати — каза тя. — Понякога е по-здраво и от стомана.
Давид смръщи вежди.
— Тогава как ги раздели?
Тя отвори уста, но от там не излезе нито звук. Не можеше да му каже, че извънредните сами са я освободили.
— И защо имаш по един чифт белезници на всяка ръка?
Тя безмълвно погледна ръцете си, припомняйки си, че най-напред я бяха вързали, когато я заловиха, и втори път — при д-р Кейбъл, преди да я пратят за медальона.
— Нямам представа — успя да промълви Толи. — Предполагам, че са ни слагали по два чифта за по-сигурно. Но не беше трудно да се освободя. Прерязах ги о една остра скала.
— Не може да бъде. — Давид недоумяващо гледаше ножа. — Татко винаги е казвал, че това е най-полезното нещо, което е донесъл от града. Направен е от високотехнологична сплав и е излят като едно цяло парче.
Тя вдигна рамене.
— Може частта, която съединява двете гривни на белезниците, да е направена от различен материал.
Той поклати глава, все още резервиран към нейната версия. Накрая вдигна рамене.
— Е, явно се налага да ги търпим. Едно е сигурно обаче — родителите ми не са избягали.
— Откъде си сигурен?
Той й посочи ножа.
— Ако са били предупредени за нападението, татко никога не би тръгнал без него. Очевидно извънредните са ги изненадали.
— Съжалявам, Давид.
— Дано поне са живи. — Той я погледна и тя усети, че паниката в очите му се е разсеяна. — Е, Толи, все още ли искаш да ги последваш?
— Разбира се.
Давид се усмихна.
— Добре тогава. — Той седна край нея, погледна към къщата и поклати глава. — Странно. Мама винаги ме е предупреждавала, че това все някога ще се случи. Докато растях, непрекъснато се опитваха да ме подготвят за този момент. Дълго време им вярвах. Накрая обаче започнах да се съмнявам. Реших, че може би родителите ми си падат малко нещо параноици. А може и „Извънредни ситуации“ изобщо да не съществуват, както обикновено казваха бегълците.
Толи само кимна мълчаливо, защото се страхуваше, че гласът й ще й изневери.
— А сега, когато това наистина се случи, ми изглежда още по-нереално.
— Съжалявам, Давид. — Той дори не подозираше колко силно съжалява тя. Чувството за вина щеше да я измъчва, докато поне не спаси родителите му. — Не се тревожи, ние ще ги открием.
— Преди това трябва да се отбием на едно място.
— Къде?
— Както ти казах, моите родители са били готови за днешните събития, още откакто са основали Мъглата. И са се подготвили.
— За да са сигурни, че ще оцелееш — каза тя, докосвайки меката кожа на ръчно ушития му ръкав.
Той се усмихна и изтри с пръст саждите от едната й буза.