Жиците все още стояха заровени в земята, съхранени благодарение на подвижните пясъци и почти пълната липса на валежи. На места обаче бяха прекъснати или ръждясали, затова Толи и Давид трябваше да се придвижват много внимателно, без да откъсват очи от металните детектори на сърфовете. Ако на пътя им се изпречеше дупка, с този товар не можеха да я прескочат, затова щяха да опънат дългата жица, която Давид носеше, а после да преведат по нея сърфовете като упорити мулета през някой тесен мост.
Толи никога досега не беше виждала истинска пустиня. В училище им преподаваха, че някога пустините са били пълни с живот, но тази напълно отговаряше на нейните детски представи — безлични могили, прострени една след друга чак до хоризонта. Тук нищо друго не се движеше, освен пясъчните змии, родени от вятъра.
Тя знаеше само името на най-голямата пустиня на континента.
— Това Мохаве ли е?
Давид поклати глава.
— Тази не е толкова голяма и не е естествено създадена. Стоим на място, откъдето са тръгнали белите плевели.
Толи подсвирна учудено. Пясъчната пустош изглеждаше безкрайна.
— Ама че бедствие.
— След като растенията са били изместени от орхидеите, вече не е имало какво да задържи плодородната почва. Вятърът я е отнесъл и е останал само пясък.
— Някога тук ще има ли нещо друго, освен пустиня?
— Сигурно, след около хиляда години. Дотогава все някой може да открие начин да спре плевелите. Иначе процесът постоянно ще се повтаря.
Стигнаха един от градовете на ръждивите призори, купчина незабележителни сгради, заседнали в пясъчното море.
Пустинята беше завоювала това място в продължение на векове, дюните й се стичаха като вода по улиците, затова пък сградите бяха много по-запазени в сравнение с тези от другите градове на ръждивите, чиито руини Толи беше виждала. Пясъкът оглаждаше ъглите, но пък не поглъщаше така ненаситно като дъждовете и растителността.
Никой от двамата не беше още уморен, но въпреки това не можеха да продължат през деня; в пустинята нямаше никакво прикритие от слънцето, нито от нажежения въздух. Направиха си бивак на втория етаж на малка фабрика, чийто покрив беше почти напълно запазен. Около тях мълчаливо стояха древни машини, всяка с размерите на автолет.
— Какво е било това място? — попита Толи.
— Мисля, че тук са правели вестници — отговори Давид. — Нещо като книги, но всеки ден изхвърляш стария и получаваш нов.
— Сигурно се шегуваш.
— Никак даже. А ти си мислеше, че ние в Мъглата унищожаваме дърветата!
Толи откри огряно от слънцето място под една дупка в покрива и разпъна сърфовете да се заредят. През това време Давид извади два пакета ЯйчеСал.
— Тази нощ ще успеем ли да прекосим пустинята? — попита тя, наблюдавайки как Давид грижливо изцежда последните капки бутилирана вода в пречиствателя.
— Няма проблем, ще стигнем следващата река преди полунощ.
Толи си спомни нещо, което Шай беше казала преди много време, още когато за първи път й показа своята екипировка за оцеляване.
— Наистина ли можеш да пикаеш в пречиствателя? И после да пиеш от него?
— Да, аз съм го правил.
Толи смръщи лице и се загледа през прозореца.
— Добре, де, не трябваше да питам.
Той се приближи с тих смях до нея и сложи ръце на раменете й.
— Не е за вярване на какво са способни хората, за да оцелеят — каза.
Тя въздъхна.
— Да, знам.
Прозорецът гледаше към една глуха уличка, отчасти запазена от нашествието на пустинята. Няколко изгорели наземни коли стояха заровени наполовина в пясъка, а черните им скелети се открояваха върху белотата му.
Толи разтърка китките си под гривните на белезниците, които още стояха на ръцете й.
— Няма съмнение, че ръждивите са искали да се спасят от нещо. Във всички руини колите са струпани на едно място, очевидно опитвайки се да напуснат града. Но така и не са успели.
— Някои са оцелели. Но не в колите.
Толи се облегна на него и почувства успокояващата топлина на тялото му. Още доста часове щяха да са нужни на слънцето, преди да прогони нощния студ в пустинята.
— Странно. В училище почти нищо не ни обясниха за това как е станало всичко — какво е довело до последната паника, когато светът на ръждивите се е разпаднал. Просто свиваха рамене и казваха, че грешките постепенно са се трупали, докато накрая всичко не се срутило като къща от карти за игра.