— Това е само част от истината. Шефа имаше няколко стари книги по въпроса.
— Какво пишеше в тях?
— Ами, ръждивите наистина са живели вкъщи от карти, но някой здравата ги е раздрусал. Така и не се е разбрало кой. Може да е било тяхно оръжие, излязло от контрол. Може да са били хората на някоя бедна страна, отхвърлили управлението на ръждивите. Може да е станало и случайно, като цветята, или пък някой самотен учен е решил да обърка всичко.
— Но какво точно е станало?
— Изпуснали са някакъв вирус, който обаче не е навредил на хората. Поразил е петрола.
— Нефтът се е заразил?
Той кимна.
— Нефтът е органична материя, получена от стари растения, динозаври и други древни организми. Някой създал бактерия, която се храни с нефт. Спорите й се разпространявали във въздуха и когато попаднели в петрола, суров или обработен, се развивали. Нещо като плесен, което променя химическия състав на нефта. Виждала ли си някога фосфор?
— Това е химичен елемент, нали?
— Да. Той се запалва, когато влезе в контакт с въздуха.
Толи кимна. Спомни си часовете по химия, как носеха предпазни маски, докато изучаваха фосфора, и колко се забавляваха, обсъждайки какви номера могат да се погодят с негова помощ. На никого обаче не му мина през ум да направи номер, който да причини нечия смърт.
— Бактерията правела петрола нестабилен като фосфора. Той избухвал при контакт с кислород. По време на горенето спорите се отделяли заедно с дима и се разнасяли от вятъра. Докато не попаднели в следващата кола, самолет или нефтен кладенец и не започнели да растат отново.
— Еха! А те са използвали петрол навсякъде, нали?
Давид кимна.
— Както и в тези коли долу. Сигурно са били заразени, докато са се опитвали да избягат от града.
— Защо просто не са тръгнали пеша?
— Поради глупост, предполагам.
Толи потръпна отново, този път обаче не от студ. Беше й трудно да мисли за ръждивите като за реални хора, приемаше ги по-скоро като някаква идиотска, опасна и донякъде смешна историческа сила. Но там долу имаше и човешки същества, независимо какво беше останало от тях след двеста години, които все още седяха в овъглените си коли и се опитваха да избегнат съдбата си.
— Чудя се защо ли не са ни говорили за това в часовете по история. Обикновено много обичат примери, в които ръждивите изглеждат направо жалки.
Давид сниши глас.
— Може би не са искали да се досетиш, че всяка цивилизация си има слаба страна. Винаги съществува нещо, от което сме зависими. И ако някой ни го отнеме, от нас остава само странна случка в часа по история.
— Това не се отнася за нас — каза тя. — Възстановима енергия, неизчерпаеми източници, регулиран прираст на населението.
Двата пречиствателя записукаха и Давид отиде да ги донесе.
— Не е задължително да е свързано с икономиката — продължи той, връщайки се с храната. — Нашата слабост може да бъде и една идея.
Тя се обърна към него да вземе своята ЯйчеСал, поемайки топлината й с шепите си, и забеляза колко е сериозен.
— Ти за това ли мислеше през всичките години, докато си представяше как Мъглата може да бъде завладяна? Питал ли си се какво може да превърне днешните градове в история?
Той се засмя и пъхна огромна хапка в устата си.
— Това ми става все по-ясно от ден на ден.
Позната гледка
Излязоха от пустинята следващата нощ, както беше по план, после три дни летяха над реката, чак докато стигнаха морето. Крайбрежието ги отведе още по на север и октомврийският мраз се превърна в зимен студ, какъвто Толи не беше изпитвала досега. Давид извади от багажа арктическа екипировка от лъскаво сребристо фолио, изработена в града, и Толи я облече върху ръчно плетения си пуловер, единственото нещо, което й беше останало от Мъглата. Сега беше доволна, че заспа с него в нощта преди нападението на извънредните, иначе щеше да го загуби като всичките си останали вещи.
Нощите, прекарани върху сърфа, минаваха бързо. Този път на Толи не се налагаше да разгадава закодираните напътствия на Шай, не трябваше да спасява живота си от пожарища и наоколо нямаше древни машинарии на ръждивите, чието приземяване да я наплаши до смърт. Светът изглеждаше напълно необитаем, с изключение на пръснатите развалини, на които се натъкваха от време на време, така че двамата с Давид се чувстваха като последните хора на планетата.