Разнообразяваха менюто си от инстантна храна с прясно уловена риба от реката, а веднъж Толи даже опече заек на огъня, запален лично от нея. Когато обаче видя Давид да кърпи кожената си дреха, тя си даде сметка, че никога няма да може да се справи с иглата. Той я научи да познава часа и посоката по звездите, а тя му показа как да влезе в софтуера на сърфовете и да ги настрои за нощно летене.
По едно време кривнаха на юг, за да тръгнат по северните разклонения на същата крайбрежна железопътна линия, която Толи беше следвала по пътя си към Мъглата. Давид й каза, че в миналото тя е стигала чак до родния й град, че и отвъд него. Сега обаче липсваха големи участъци от релсите, пък и по брега бяха построени много нови градове, така че щеше да им се налага често да навлизат навътре над сушата. Но Давид познаваше реките в района, знаеше малките разклонения на железопътната линия и други метални трасета, оставени от ръждивите, така че можеха да наваксат отклоненията по пътя към целта.
Единствената пречка беше времето. След няколко денонощия летене над крайбрежието, тъмна и заплашителна грамада облаци се появи откъм океана. Отначало бурята беше далече от брега и изглеждаше, че ще го подмине, но през следващите двайсет и четири часа постепенно набра мощ, а атмосферното налягане се промени и вече беше опасно да продължат със сърфовете. Бурята не ги връхлетя изневиделица, а ги предупреди навреме, но когато най-накрая стигна до тях, се оказа много по-силна, отколкото Толи изобщо можеше да си представи.
Никога досега не се беше сблъсквала с истинската мощ на един ураган и обикновено наблюдаваше бушуването на природните стихии иззад сигурното убежище на дебелите стени в родния си град. Сега обаче щеше да получи още един урок за унищожителната сила на суровата природа.
Толи и Давид четири дни стояха сгушени в палатката, скрита на завет зад една скала, палеха химически факли да се топлят и да си светят, надявайки се магнитите на сърфовете им да не привлекат някоя светкавица.
През първите часове на бурята двамата бяха изумени от нейната мощ, докато следяха напрегнато къде в скалите ще удари копието на следващата светкавица. Когато щормът премина в монотонен дъжд, те по цял ден си говореха, приказваха за всичко, но най-вече за детството си, докато накрая Толи не опозна Давид по-добре от своите близки. На третия ден от пленничеството им в палатката се скараха така свирепо — после Толи не можа да си спомни откъде започна всичко — че Давид изхвръкна и стоя сам на ледения вятър цял час. Когато най-после се прибра, продължи да трепери часове наред, макар и в нейната прегръдка.
— Говорихме твърде дълго — накрая каза той.
Толи ставаше вътрешно все по-напрегната. Отнемаше време гражданите да бъдат подготвени за операцията, особено ако са над шестнайсетгодишни. Но д-р Кейбъл нямаше да чака вечно, преди да преобрази родителите на Давид. Бурята ги забавяше с всеки изминал ден и имаше опасност Мади и Аз вече да са минали под ножа. Шансовете на Шай, която беше на идеалната възраст за операция, бяха още по-нищожни.
— Ще стигнем навреме, не се притеснявай. Претегляха ме всяка седмица цяла година преди операцията. Иска се време, за да стане всичко както трябва — опита се да успокои най-вече себе си тя.
Тръпка премина по тялото на Давид.
— Ами ако не им пука дали всичко ще е както трябва, Толи.
Бурята отмина на следващата сутрин и когато се показаха от палатката, двамата установиха, че светът е променил цветовете си. Облаците бяха в яркорозово, тревата — неземно зелена, а океанът — Толи никога не го беше виждала толкова тъмен, само белите гребени на вълните насичаха повърхността му и тук-там плуваше някой дънер, запратен във водата от бурята.
После железопътната линия зави навътре в сушата и няколко нощи по-късно те се озоваха в „Ръждивите руини“.
Руините сега изглеждаха някак смалени, сякаш кулите им се бяха свили, откакто Толи ги видя за последно преди месец, когато тръгна да търси Мъглата, разчитайки само на мъглявите указания на Шай и на запасите от СпагБол в раницата на гърба. Сега, когато двамата с Давид прелетяха по тъмните улици, призраците на ръждивите вече не я гледаха заплашително от прозорците.
— Когато дойдох тук за първи път нощем, тръпки ме полазиха — каза тя.
Давид кимна.