— Доста е страшничко, защото тук всичко е много добре съхранено. От всички развалини, които съм виждал, тези изглеждат най-скорошни.
— Напръскали са ги с някакъв консервиращ спрей, за да ги използват при училищните екскурзии. — Толи си даде сметка, че това олицетворява накратко същността на родния й град. В него нищо не беше останало такова, каквото е. Всичко беше превърнато в средство за подкуп, начин на изнудване или пък в назидание.
Складираха цялото си оборудване в порутена сграда далече от центъра, изоставено място, което даже бегълците биха избегнали, задържайки единствено пречиствателите за вода, фенерчетата и по няколко пакета храна. Давид никога не беше стигал по-близо до града от тези руини, затова сега Толи беше водач, следвайки рудната жила, която Шай й беше показала преди месеци.
— Мислиш ли, че двете някога пак ще бъдем приятелки? — попита тя, докато вървяха към реката, носейки за първи път от началото на пътуването сърфовете под мишница.
— Вие с Шай ли? Разбира се.
— Даже след като… двамата с теб?
— Предполагам, че ще ти прости за всичко, когато я спасиш от извънредните.
Толи замълча. Шай вече се беше досетила, че тя е издала Мъглата. Ето защо се съмняваше, че нещо е в състояние, да върне приятелството им.
Щом стигнаха реката, двамата се спуснаха с пълна скорост през бялата вода на бързеите, щастливи, че са се отървали от тежките дисаги. Когато водните пръски зашибаха лицето й и ревът на водата я погълна, Толи почти повярва, че това е една от предишните експедиции, от времето, в което тя все още беше безгрижно градско дете и още не се е…
Но каква всъщност е тя сега? Вече не е внедрен шпионин, нито пък можеше да се нарече мъглянин. Определено не беше красива, но и вече не се чувстваше грозна. Излиза, че е никоя. Но поне имаше цел.
Градът се показа на хоризонта.
— Ето го — извика на Давид през шума на разпенената вода. — Но ти и преди си виждал градове, нали?
— Приближавал съм на такова разстояние някои от тях, но никога не съм стигал по-близо.
Толи впери поглед в познатите очертания на фона на небето, в тънките следи на фойерверките, които осветяваха парти-кулите и жилищата. Почувства болка като носталгията по дома, но тази беше много по-силна. Далечният силует на „Града на новите красиви“ навремето я изпълваше с копнеж. Сега очертанията му приличаха на празна черупка, защото всички негови обещания се бяха оказали заблуда. Също като Давид, тя беше изгубила дома си. За разлика от Мъглата обаче, нейният град все още съществуваше, ето го, точно пред очите й, но лишен от всичко онова, което някога символизираше.
— Имаме няколко часа до изгрев — каза тя. — Искаш ли да хвърлим един поглед на централата на „Извънредни ситуации“?
— Колкото по-скоро, толкова по-добре — отговори Давид.
Толи кимна. Очите й затърсиха познато редуване на тъмни и светли петна в покрайнините на града. Имаше достатъчно време да стигнат дотам и да се върнат преди изгрев.
— Да вървим.
Следваха реката чак докато не стигнаха дърветата и храсталаците, които деляха „Града на грозните“ от предградията. Зеленият пояс беше най-подходящото трасе за дискретно придвижване, пък и даваше възможност на Толи да се поперчи.
— Не толкова бързо! — изсъска Давид зад нея, когато тя се гмурна сред дърветата.
Толи намали скоростта.
— Няма нужда да шептиш. Тук нощем не идва никой. Това е територия на грозните, а по това време те всички са в леглата, освен ако не правят номера, разбира се.
— Добре — отговори той, — но не трябва ли да внимаваме за трасето на сърфовете?
— Трасето на сърфовете ли? Сърфовете могат да летят навсякъде, Давид. Под целия град има метална мрежа.
— Аха. Хубаво.
Толи се усмихна. Беше привикнала да живее в света на Давид и сега й доставяше удоволствие да му бъде водач.
— Какъв е проблемът — подразни го тя, — не можеш да ме стигнеш ли?
Давид се ухили.
— Пробвай!
Толи се стрелна на зигзаг между високите тополи, оставяйки се на инстинкта си да я води.
Помнеше двете посещения в централата на „Извънредни ситуации“. Бяха прелетели над зеления пръстен в противоположния край на града, после стигнаха околовръстния път, минаха през индустриалната зона между предградията на красивите от втора степен и покрайнините на Града на трошливите. Най-трудната част щеше да е преминаването през предградията, доста рисково място, ако си с грозно лице. За късмет красивите от втора степен си лягаха рано. Е, поне повечето от тях.