Тя се състезава с Давид чак докато преполовиха зеления пръстен и светлините на голямата болница се появиха право пред тях на срещуположната страна на реката. Толи си спомни първото си кошмарно утро, когато така чаканата операция изведнъж се превърна в химера и вместо това беше подложена на разпит, а бъдещето се изплъзна изпод краката й. Лицето й се изопна, когато си даде сметка, че сега сама отива да търси извънредните.
Кръвта зашумя в ушите й, когато излязоха от прикритието на зеления пръстен. Някъде дълбоко в подсъзнанието си все още очакваше интерфейс-пръстенът да я предупреди, че напуска „Града на грозните“. Как е могла да носи това глупаво нещо цели шестнайсет години! Тогава го чувстваше като част от самата нея, но сега мисълта да бъде постоянно проследявана, наблюдавана и контролирана й се стори отблъскваща.
— Вече сме съвсем близо — обърна се към Давид. — Тук вече наистина трябва да шепнеш.
Като дете Толи беше живяла в предградията на красивите от втора степен заедно със Сол и Ели. Тогава светът й беше голям колкото носна кърпа: няколко парка, улицата до малкото училище и късче от зеления пръстен, където се промъкваше да шпионира грозните. Сега подредените в права редица едноетажни постройки и градини й се видяха съвсем малки, подобни на кукленско селище, също както се бяха смалили в очите й „Ръждивите руини“.
Летяха съвсем ниско над покривите, приведени над сърфовете. Надяваха се ако има някой буден, тръгнал да разхожда кучето си, да не погледне нагоре. Долната част на дъските беше само на ръка разстояние от покривите, а различните шарки и модели на керемидите се мяркаха в хипнотичен бяг под тях. За щастие единствените живи същества, които срещнаха, бяха заспали в гнездата си птици и няколко котки, които панически се разлетяха и разбягаха от пътя им.
Предградията свършиха съвсем неочаквано и последният парк изведнъж премина в околовръстен път, където подземните фабрики подаваха глави и товарни камиони сновяха денонощно по маршрута си.
Толи вдигна носа на сърфа нагоре и намали скоростта.
— Толи! — прошепна Давид. — Ще ни видят!
— Спокойно! Тия камиони са автоматични. Никой не идва чак дотук, особено нощем.
Той погледна неспокойно надолу към тромавите возила.
— Виж, те дори нямат сигнални светлини. — Тя посочи един автовлак под тях, чиято единствена светлина идваше от мъждукащите мигачи отдолу — лазерният навигатор, който разчиташе баркодовете, нанесени по пътя.
Продължиха напред, но Давид не спираше да се притеснява от потока превозни средства под краката им.
Скоро познат силует се появи над индустриалната пустош.
— Виждаш ли този хълм? „Извънредни ситуации“ са точно под него. Ще се вдигнем до върха и ще хвърлим един поглед.
Хълмът беше твърде стръмен, за да се построи фабрика върху него, и прекалено голям, за да го изравнят със земята с експлозиви и булдозери, затова продължаваше да се издига над равнината като несиметрична пирамида, отвесен от едната страна и полегат от другата, покрит с шубраци и кафява трева. Снишиха се над полегатата страна, избягвайки по пътя си няколко едри камъка и дървета с твърди бодли, докато не стигнаха върха.
От тази височина Толи можеше да види всичко чак до „Града на новите красиви“, чийто облят в светлина остров сега имаше размерите на сребърно блюдо. Покрайнините тънеха в мрак, а долу под краката й кафявите сгради на „Извънредни ситуации“ бяха осветени единствено от ярките прожекторите.
— Ето тук, долу е — каза тя и гласът й се сниши до шепот.
— Не изглежда нищо особено.
— По-голямата част е под земята. Представа нямам колко надълбоко стига.
Двамата мълчаливо гледаха групата постройки. От тук Толи можеше ясно да различи оградната мрежа, опъната около сградите в почти идеален квадрат. Това означаваше, че гледаха много сериозно на охраната. В града нямаше много прегради — поне не такива, които можеха да се видят. Ако някой случайно попаднеше на неразрешена територия, интерфейс-пръстенът любезно го предупреждаваше да се махне от там.
— Оградата ми се вижда ниска, така че можем да прелетим над нея.
Толи поклати глава.
— Това не е ограда, а сензорна тел. Приближиш ли се на двайсет метра от нея, извънредните вече ще знаят, че си там. Същото е и ако стъпиш на земята вътре.