— Двайсет метра? Доста е високо за магнитите на сърфовете. Тогава какво ще правим, просто ще почукаме на вратата ли?
— Доколкото виждам, няма врата. Докараха ме и ме изведоха с автолет.
Давид забарабани с пръсти по дъската на сърфа.
— Ами ако откраднем един?
— Автолет ли? — подсвирна Толи. — Това би било страхотен номер. Познавам грозни, които са наемали чужди автолети за кратка разходка, но не и от извънредните.
— Жалко, че не можем просто да скочим долу.
Толи присви очи.
— Да скочим ли?
— Да, от тук. Стигаме със сърфовете до подножието на хълма, стартираме на максимална скорост и скачаме вътре. Може да улучим право покрива на оная висока сграда.
— Гарантирана смърт. Ще се размажем.
— Да, сигурно си права. Даже да сме с противоударните гривни, те ще ни извадят ръцете от ставите при такава височина. Трябват ни парашути.
Толи погледна надолу, преценявайки траекторията от хълма до най-високата сграда, и изшътка на Давид, когато се опита пак да заговори, защото колелцата в главата й се въртяха на пълни обороти. Спомни си партито в „Къщата на Гарбо“, от което й се струваше, че са минали години.
Най-накрая тя си позволи да се усмихне.
— Не парашути, Давид. Бънджи жилетки.
Съучастници
— Ако побързаме, времето ще ни стигне.
— За какво ще ни стигне?
— Да отскочим до училището по изкуства в „Града на грозните“. Държат бънджи жилетките в сутерена. Имат цял рафт резервни.
Давид дълбоко си пое въздух.
— Добре.
— Нали не те е страх?
— Не ме е… — Той изкриви лице. — Просто не съм виждал толкова много хора накуп преди.
— Хора? Та ние не сме срещнали никого.
— Да, ама тия къщи по целия път насам… Не мога да спра да мисля за хората, които живеят в тях, натъпкани вътре като…
Толи се разсмя.
— Значи предградията ти се виждат пренаселени? Чакай да стигнем „Града на грозните“ тогава.
Поеха обратно, префучавайки над покривите с пълна скорост. Небето беше катраненочерно, но Толи вече можеше доста добре да се ориентира по звездите, за да разбере, че от зазоряването ги делят само два часа.
Стигнаха зеления пояс и полетяха обратно, откъдето бяха дошли в пълно мълчание, съсредоточени в лавирането между дърветата. Дъгата на пръстена ги отведе до Парка на Клеопатра, където Толи отново мина през колчетата за слалом в името на добрите стари времена. Старите навици пак се обадиха, когато прекосиха пътеката към нейното общежитие. За част от секундата тя се почувства така, сякаш ей сега може да направи завой, да се прокрадне през прозореца на стаята си и да си легне в леглото.
Скоро хаотично пръснатите заострени кули на училището по изкуства в „Града на грозните“ щръкнаха пред тях и Толи даде знак да спрат.
Нататък беше лесно. Сякаш бяха минали милион години, откакто двете с Шай отмъкнаха бънджи жилетката за последния си училищен номер, в който Шай скочи над главите на зайците в библиотеката. Още си спомняше къде точно се намира прозорецът, който предварително бяха набелязали за авариен изход за бягство, мръсен, забравен от всички и скрит зад декоративните храсти; оказа се, че не е заключен.
Тя поклати глава. Преди два месеца тази кражба им се виждаше толкова дръзка. По онова време акробатическият номер в библиотеката беше най-щурото нещо, за което можеха да се сетят. Сега вече си даваше сметка какво всъщност бяха тези номера: начин грозните да изпуснат парата, докато станат на шестнайсет; нищо повече от безсмислено занимание, докато неспокойната им природа бъде укротена от зрелостта и от операцията.
— Дай ми фенерчето и чакай тук.
Тя се промъкна вътре, откри рафта с резервните жилетки, грабна две от тях и беше отново навън за по-малко от десет минути. Когато се промъкна обратно през прозореца, видя широко ококорените очи на Давид срещу себе си.
— Какво? — попита тя.
— Ти просто си толкова… опитна във всичко. Толкова си уверена. А аз съм като на тръни само защото се намирам в пределите на града.
Тя се ухили.
— Това не е кой знае какво постижение. Всеки го може.
Въпреки това беше особено доволна, че успя да впечатли Давид с уменията си на крадец. През последните няколко седмици той я беше научил как да кладе огън, как да чисти риба, как да разпъва палатка и да разчита скицирана карта. Беше й приятно поне веднъж тя да бъде можещата и компетентната.