Добраха се до зеления пръстен и стигнаха реката преди още по небето да се е появила и една розова ивица. Профучаха през бялата вода и над рудната жила и зърнаха руините точно когато небето започна да се променя.
Докато се спускаха надолу, Толи попита:
— Значи го правим утре вечер, нали?
— Няма смисъл да отлагаме.
— Така е. — Всичко ги принуждаваше да действат колкото се може по-скоро. От нашествието на извънредните бяха минали повече от две седмици.
Давид се изкашля, за да прочисти гърлото си.
— Според теб колко извънредни ще има долу?
— Когато мен ме вкараха вътре, бяха много. Но това беше през деня. Предполагам, че и те спят като всички останали.
— Значи през нощта ще е празно.
— Съмнявам се. Но е възможно да има само няколко души охрана. — Тя не продължи. Даже един от извънредните щеше да е сериозен проблем за двама грозни. Дори изненадващо нападение не би могло да отнеме предимството на някой от жестоките красиви със свръхчовешки сила и рефлекси.
— Тогава трябва да сме сигурни, че няма да ни видят.
— Разбира се. Или пък да се надяваме, че ще имат някакво по-интересно занимание тази нощ.
Сега Толи едва се тътреше напред, изтощението надделя в мига, в който се озоваха на сигурно място далече от града; увереността й също отслабваше на всяка крачка. Бяха преминали цялото разстояние дотук, без да се замислят особено какво ги чака. Да спасиш някого от „Извънредни ситуации“ не беше просто ученически номер, като да отмъкнеш бънджи жилетка или да прекосиш реката. Това си беше сериозна работа.
И макар Крой, Шай, Мади и Аз да бяха вероятно единствените затворници в ужасните подземия, имаше опасност мъгляните да са отведени на друго място. Но дори да не беше така, Толи нямаше и най-малка представа къде точно се намират в лабиринта на кафявите зали.
— Ех, ако имаше още някой на наша страна — тихо каза тя.
Ръката на Давид стисна рамото й и я принуди да спре.
— Може пък и да има.
Тя го погледна въпросително, после проследи погледа му по посока на руините. Над върха на най-високата сграда тъкмо догаряха последните искри от няколко безопасни фойерверки.
Там имаше грозни.
— Те търсят мен — каза той.
— Какво ще правим тогава?
— Има ли друг път от тук до града? — попита той.
— Няма. Ще се върнат по това трасе.
— Тогава ще ги изчакаме.
Толи присви очи към руините. Фойерверките бяха угаснали и под първите бледи лъчи на зората, които тъкмо огряваха небосклона, не се виждаше нищо. Който и да беше там, той явно беше чакал до последната възможна минута, преди да се върне у дома.
Щом като търсеха Давид, значи тези грозни бяха потенциални бегълци. Размирници от горните класове, които не се притесняваха, че ще пропуснат закуската.
Тя се обърна към Давид.
— Значи грозните продължават да те търсят. И не само тук.
— Разбира се — отговори той. — Мълвата ще се носи още поколения напред по всички градове, независимо дали съм наблизо, или не. Сигналите с фойерверки обикновено остават без отговор, ето защо ще мине доста време, преди даже грозните, с които съм се срещал, да разберат, че ме няма. А повечето от тях дори не подозират, че Мъглата…
Гласът му пресекна и Толи побърза да хване ръката му. За миг той беше забравил, че Мъглата вече не съществува.
Двамата мълчаливо изчакаха, докато до слуха им не достигна шум от стъпки, които изкачваха скалите. По звука можеха да предположат, че са трима или повече грозни, които разговаряха шепнешком, сякаш още се страхуваха от призраците в „Ръждивите руини“.
— Гледай сега — прошепна Давид, вадейки фенерчето от джоба си. После го включи и насочи светлината отдолу към лицето си. — Мен ли търсите? — продължи с висок, заповеднически тон.
Тримата грозни се вкамениха по местата си с ококорени очи и увиснали челюсти. После момчето изпусна сърфа върху скалата и шумът ги извади от вцепенението.
— Кой си ти? — попита едно от момичетата, щом възвърна гласа си.
— Аз съм Давид.
— О! Искаш да кажеш, че си…
— Истински? — Той изключи фенерчето и се ухили. — Да, често ми задават този въпрос.
Казваха се Сузи, Ан и Декс и идваха в руините от месец. Бяха чули слуховете за Мъглата преди години, още когато един от грозните в тяхното общежитие беше избягал.