— Точно бях пристигнала в „Града на грозните“, а Хо беше последен клас. Когато изчезна, всички пощуряха да гадаят къде може да е отишъл.
— Хо? — кимна Давид. — Спомням си го. Остана при нас няколко месеца, после размисли и се върна. Сега вече трябва да е красив.
— Ама наистина ли успя? Чак до Мъглата? — попита Ан.
— Да. Аз го заведох.
— Еха! Ама наистина ли? — Ан размени въодушевени погледи с приятелите си. — И ние искаме да я видим.
Давид понечи да отговори, после утихна и отклони поглед.
— Не може — намеси се Толи. — Точно сега е невъзможно.
— И защо? — попита Декс.
Толи замълча. Истината, че Мъглата е унищожена при военна операция, беше твърде непоносима. Само няколко месеца по-рано тя не би повярвала, че нейният град е способен на това. Ако сега признаеше, че Мъглата вече я няма, мълвата щеше да се носи още поколения напред. Д-р Кейбъл щеше да е постигнала целта си, дори няколкото оцелели мъгляни да успеят някак да създадат нова общност сред дивата природа.
— Защото — започна тя — се налага от време на време Мъглата да се мести, за да остане местоположението й в тайна. Затова точно в този момент тя на практика не съществува. Всички са се пръснали, ето защо не набираме новобранци.
— Цялото селище се премества? — ахна Декс. — Еха!
Ан смръщи вежди.
— Я чакайте малко. Щом като не набирате новобранци, защо тогава сте тук?
— За да направим един номер — каза Толи. — Много сериозен. Може би вие ще ни помогнете. А когато Мъглата отново се установи някъде, вие ще сте първите, научили за това.
— Искате да ви помогнем, значи? Това нещо като посвещаване ли е? — попита Декс:
— Не — отсече Давид. — Не караме никого да прави каквото и да е било, за да дойде в Мъглата. Но двамата с Толи ще сме ви благодарни, ако ни помогнете.
— Трябва ни някой, който да отвлече вниманието — обясни Толи.
— Звучи доста забавно — каза Ан. Тя обходи с поглед останалите и те закимаха с глави.
Готови са на всичко, помисли си Толи, точно каквато беше и тя самата. Определено бяха от горните класове, най-много година по-малки от нея, но тя се изненада колко невръстни изглеждаха.
Давид гледаше Толи, очаквайки заедно с останалите продължението на нейния план. Още сега се налагаше да измисли как да отвлекат вниманието. При това трябваше да е добре премислено и достатъчно сериозно, за да предизвика извънредните и те да започнат разследване.
Нещо, което ще накара д-р Кейбъл да си извади поука.
— На първо време имаме нужда от много фойерверки.
— Няма проблем.
— Знаете как да влезете в „Града на новите красиви“, нали?
— В „Града на новите красиви“ ли? — Ан се спогледа с приятелите си. — Но нали мостовете докладват за всеки, който прекоси реката?
Толи се усмихна, доволна, че има кого да научи на един нов номер.
По ръба на бръснача
Двамата прекараха целия ден в „Ръждивите руини“, наблюдавайки как слънчевите лъчи, които проникваха през дупките на пробития покрив, образуват петна по пода като следите от прожектори, по чието бавно движение можеше да се отчита времето. Толи не можа да заспи, представяйки си рисковия скок от върха на хълма. Накрая потъна в забрава, твърде уморена, за да сънува.
Когато се събуди на смрачаване, видя, че Давид вече е сложил в двете раници всичко, което би могло да им потрябва при спасителната акция. Напускайки руините, двамата отново управляваха по два сърфа всеки с надеждата, че когато си тръгнат от „Извънредни ситуации“, ще водят със себе си и освободените пленници. Толи имаше достатъчно време да се наслади на закуската си край реката. Ако ги заловяха тази нощ, повече никога нямаше да опита дехидратирана храна. Понякога беше готова да се примири с мозъчната аномалия след операцията, стига да не й се наложи повече да яде изсушени спагети.
По мръкнало двамата с Давид стигнаха бялата вода и пресякоха зеления пръстен, точно когато светлините в „Града на грозните“ започнаха да гаснат една по една. До полунощ вече бяха стигнали хълма над „Извънредни ситуации“.
Толи извади бинокуляра и регулира настройките му, наблюдавайки „Града на новите красиви“, където парти-кулите тъкмо започваха да сияят.