— Штт! — изсъска тя.
Той кимна и освети шахтата. Точно над главите им лъчът на фенерчето попадна на вътрешната страна на затворена врата. Разбира се. Като стояха на тавана на асансьорната кабина, двамата винаги се намираха между етажите.
Толи събра длани, за да направи стъпало, на което Давид да стъпи и да пъхне лоста между крилата на вратата. Те се отвориха със стържещ звук, който накара косата на Толи да настръхне;. Той се измъкна навън, после се обърна и протегна ръка. Толи я пое и обувките й с грапави подметки заскърцаха по стената на шахтата като стадо изплашени мишки.
Всичко тук произвеждаше твърде силен шум.
Фоайето беше тъмно. Толи се опита да убеди сама себе си, че още никой не ги е чул. Може пък този етаж да беше пуст през нощта.
Тя извади фенерчето и насочи лъча му към вратите, покрай които минаваха. Върху всяка имаше малка кафява табелка.
— Рентгенология. Неврология. Магнитен резонанс — тихо изреждаше тя. — Операционна зала Две.
Погледна Давид. Той вдигна рамене и натисна вратата. Тя се отвори.
— Предполагам, че когато си в подземен бункер, няма нужда да заключваш вратите — тихо каза той. — След теб.
Толи се прокрадна вътре. Стаята беше голяма, покрай стените имаше наредени тъмни притихнали уреди. Операционният резервоар се намираше в средата, течността беше източена от него, тръбите и електродите висяха над локва на пода. Върху метална маса наблизо жестоко проблясваха остриетата на скалпели и вибротриони.
— Това ми напомня една снимка, която мама ми показа — каза Давид. — Тук правят операцията.
Толи кимна. Лекарите просто поставят тялото в резервоара, докато правят основната операция.
— Може би тук правят извънредните наистина специални — каза тя. Тази мисъл никак не я разведри.
Двамата се върнаха обратно в коридора. Няколко врати по-нататък откриха една с надпис МОРГА.
— Искаш ли… — започна тя.
Давид рязко тръсна глава.
— Не.
Огледаха останалата част от етажа. Оказа се, че това е мажа, но много добре екипирана болница. Нямаше никакви стаи за мъчения или затворнически килии. Нито следа от мъгляни.
— А сега накъде?
— Чакай да видим — каза Толи. — Ако ти беше на мястото на злата д-р Кейбъл, къде би пратил затворниците?
— На мястото на коя?
— О. Така се казва жената, която ръководи това място. Спомням си името й от времето, когато ме спипаха.
Давид се намръщи и Толи се зачуди дали не беше се увлякла.
После той сви рамене.
— Предполагам, че бих ги затворил в подземието.
— Добре тогава, да вървим долу.
Откриха аварийно стълбище, което водеше надолу, но то свърши един етаж по-ниско. Явно бяха стигнали най-долното ниво на „Извънредни ситуации“.
— Внимавай — прошепна Толи. — Преди малко чух хора, които се качиха на асансьора под мен. Трябва да са били тук някъде.
Този етаж беше осветен от аварийни светлини, разположени по средата на пода в коридора. Тръпка премина по гърба на Толи, когато разчете табелките на вратите.
— Стая за разпити Едно. Стая за разпити Две. Изолатор Едно — шушнеше тя, а светлината на фенерчето й трепкаше върху думите като уплашена нощна пеперуда. — Стая за дезориентация Едно. О, Давид, те сигурно са някъде тук.
Той кимна и внимателно натисна една от вратите, но тя не поддаде. Давид прокара пръсти по ръба, търсейки цепнатина, в която да пъхне лоста.
— Внимавай ирисовият скенер да не те засече — тихо го предупреди Толи. После посочи малката камера до вратата. — Ако лъчът попадне на окото ти, ще сканира ириса и ще направи справка в базата данни на главния компютър.
— Те нямат никакви данни за мен.
— И това окончателно ще ги подлуди. Просто не се приближавай прекалено. Той действа автоматично.
— Дадено — кимна Давид. — Тия врати и без това са прекалено гладки. Няма къде да подпъхна лоста. Да продължим нататък.
Малко по-надолу по коридора една табелка спря погледа на Толи. „Дългосрочно задържане“, прошепна тя. След тази врата идваше голям участък сляпа стена, сякаш стаята зад нея беше по-дълга от останалите. Тя допря ухо до вратата, надявайки се да долови някакъв звук.
Дочу познат глас. Той се приближаваше все повече.
— Давид! — изсъска тя, отскочи от вратата и се притисна към стената. Давид започна трескаво да се оглежда за някакво прикритие. Но и двамата бяха като в капан между гладките стени.