— Наистина ли?
— Таблетът, който носеше д-р Кейбъл, още работи. Мама извади предавателя, така че не могат да ни проследят по него, и сега проучва базата данни на Кейбъл.
— Какво търси?
— Бележките й по превръщането на красивите в агенти на „Извънредни ситуации“. И то не само физически — той я придърпа по-силно към себе си, — но също така и как премахват мозъчната аномалия. Всичко, до което родителите ми не са могли да се доберат, докато са били лекари!
Толи преглътна.
— Шай…
Той кимна.
— Според мама тя може да бъде излекувана.
Хипократова клетва
Останаха в покрайнините на „Ръждивите руини“.
От време на време над разрушения град преминаваха автолети, изписвайки бавно кръгове в небето. Но мъгляните бяха гърмяни зайци и имаха опит в камуфлажните техники, прикривайки се от сателити и летателни апарати. Те пръснаха примамки из руините — пластмасови прозрачни пръчки, светещи благодарение на химическата реакция на веществата в тях, които излъчваха топлина като човешко тяло — и покриха прозорците на убежището си с черно фолио. Помагаше им и размерът на руините — да откриеш някого на място, което някога е било милионен град, не беше никак лека работа.
Всяка нощ Толи наблюдаваше как расте броят на последователите на Новата Мъгла. Много от грозните бяха видели огнения надпис в нощта на тяхното бягство, или пък бяха чули за него, затова среднощните поклонници в руините се увеличаваха с всяка изминала нощ, докато накрая просветването на фойерверки по високите сгради на развалините не продължаваше от мрак чак до зори. Толи, Крой, Райд и Астрикс се свързваха с грозните от града, пускаха нови слухове, учеха ги на непознати номера и им даваха да надзърнат в старите списания, които Шефа беше спасил от Мъглата. Ако някой от тях се съмняваше в съществуването на „Извънредни ситуации“, Толи им показваше пластмасовите белезници на китките си и ги караше да се опитат да ги срежат.
Но един слух се разпространяваше най-бързо от уста на уста. Мади реши, че мозъчната аномалия не може да бъде пазена вечно в тайна; всеки грозен имаше правото да знае какви са действителните последици от операцията. Толи и останалите мъгляни пуснаха мълвата сред приятелите си от града: не само лицето ти се променя под ножа, твоята личност, истинското ти „аз“ е цената на това да си красив.
Разбира се, не всички грозни хващаха вяра на такава жестока приказка, но някои я приеха съвсем насериозно. Други се промъкваха нощем в „Града на новите красиви“, за да се срещнат лице в лице със старите си приятели и сами да решат.
Извънредните продължаваха да се опитват да влязат в следите им и често залагаха капани на новите мъгляни, но винаги се намираше някой, който да ги предупреди, и нито един автолет не успя да стигне сърфиращите из порутените улици и отломките на града бунтовници. Новите мъгляни изучиха всяко кътче и всяка пукнатина в руините, опознаха ги като свой роден град и можеха да изчезнат от поглед само за секунда.
Мади продължаваше да работи над метода за лечение на мозъчната аномалия, използвайки оцеляла в руините медицинска техника и донесени от града материали, които грозните отмъкваха от болницата и от часовете по химия. Тя се беше изолирала от всички, с изключение на Давид. Отношението й към Толи беше подчертано студено, а Толи на свой ред изпитваше вина във всяка минута, прекарана с Давид, защото го откъсваше от майка му. Никой от тях повече не отвори дума за смъртта на Аз.
Шай продължаваше да стои при тях, оплаквайки се от храната, от развалините, заради косата и дрехите си и от това, че е заобиколена само от грозни лица. Но пък не изглеждаше тъжна, а вечно вбесена. След първите няколко дни тя вече не отвори дума да си ходи. Вероятно мозъчната аномалия я правеше отстъпчива и приспособима, или пък имаше значение фактът, че не беше живяла много дълго в „Града на новите красиви“. Тя все още приемаше всички около себе си за свои приятели. Толи понякога се чудеше дали Шай тайничко не се радва, че само тя е красива сред малката група бунтовници. Освен това приятелката й определено не се преработваше; Райд и Астрикс с обожание изпълняваха всяка нейна команда.
Давид помагаше на майка си, претърсвайки руините за съхранено медицинско оборудване, и обучаваше всеки желаещ от грозните как да оцелява сред дивата природа. Но две седмици след смъртта на баща му Толи усети, че й липсват дните, когато бяха само двамата.