— Шпионирах за д-р Кейбъл. Затова знаех къде се намира централата на „Извънредни ситуации“. Затова извънредните откриха Мъглата. Носех проследяващо устройство.
— В това няма никакъв смисъл — каза Давид. — Ти се съпротивляваше, когато ни нападнаха. И им избяга. Помогна ми да спасим мама…
— Защото бях променила мнението си. Но и без това никога не съм мислела да активирам проследяващото устройство, честна дума. Имах намерение да остана в Мъглата. Но нощта преди нападението, когато разбрах за мозъчната аномалия… — Тя затвори очи. — След като се целунахме, аз неволно съм го задействала.
— Какво?
— Медальонът. Нямах намерение да го задействам. Исках да го унищожа. Но независимо от това аз съм тази, която докара извънредните в Мъглата, Давид. Затова аз съм виновна, че Шай е красива. Моя е вината, че баща ти е мъртъв.
— Просто си измисляш! Няма да ти позволя да…
— Давид — остро го прекъсна Мади, принуждавайки сина си да замълчи, — тя не те лъже.
Толи отвори очи. Мади я наблюдаваше с тъжен поглед.
— Д-р Кейбъл ми разказа всичко за това как те е манипулирала, Толи. Отначало не й повярвах, но в нощта, когато ни спаси, тя почти принуди Шай да потвърди нейната версия.
Толи кимна.
— Накрая Шай разбра, че съм предател.
— Тя все още го знае — каза Мади. — Но за нея това вече няма значение. Ето защо Толи трябва да направи каквото е решила.
— Вие и двете сте луди! — изкрещя Давид. — Виж какво, мамо, просто слез от пиедестала си и дай хапчетата на Шай. — Той протегна ръка. — Аз ще го направя вместо теб.
— Няма да позволя да се превърнеш в чудовище, Давид. Толи постъпва така по своя воля.
Давид ги изгледа, неспособен да повярва, че всичко това се случва. Най-накрая истината стигна до съзнанието му.
— Значи си шпионирала?
— Да, отначало.
Той тръсна глава.
— Синко! — Мади пристъпи към него, опитвайки се да го задържи.
— Не! — Той се обърна и побягна, като разкъса черното фолио на вратата, а вътре всички онемяха от изненада, даже Шай загуби дар слово за известно време.
Преди Толи да успее да го последва, Мади здраво стисна ръката й.
— Още сега трябва да тръгнеш за града.
— Тази нощ ли? Но…
— В противен случай може да се разколебаеш. Или Давид да те разубеди.
Толи се отдръпна от нея.
— Трябва да се сбогувам с него.
— Не, трябва да вървиш.
Толи се взираше в Мади и постепенно осъзнаваше истината. Независимо че в погледа на жената имаше повече тъга, отколкото гняв, очите й гледаха студено. Давид може и да не я обвинява за смъртта на Аз, но Мади я мислеше за виновна.
— Благодаря ти — тихо каза Толи, насилвайки се да издържи втренчения поглед на Мади.
— За какво?
— Че не му каза. За това, че ме остави аз сама да го направя.
Мади поклати глава и се опита да се усмихне.
— Давид имаше нужда от теб през последните седмици.
Толи преглътна сухо и пристъпи напред, загледана към града в далечината.
— Той все още има нужда от мен.
— Толи…
— Ясно, заминавам още тази вечер. Но съм сигурна, че Давид ще е този, който ще ме върне обратно.
Надолу по реката
Преди да замине, Толи написа писмо до самата себе си.
Идеята да остави писмено съгласие беше на Мади. Така, дори когато стане красива и няма да е способна да проумее защо е позволила да експериментират с мозъка й, Толи ще може да прочете собствените си думи и ще е наясно какво предстои.
— Ще направя каквото пожелаеш — каза Толи. — Стига да ме излекуваш, независимо на какво мнение съм тогава. Не се отказвай от мен, както направи с Шай.
— Ще те излекувам, Толи. Обещавам ти. Просто ми трябва писменото ти съгласие. — Мади й подаде писалка и малък къс безценна хартия.
— Така и не се научих да пиша на ръка — каза Толи. — В училище това вече не е задължително.
Мади тъжно поклати глава и каза:
— Добре тогава. Ти ще ми диктуваш, а аз ще пиша.
— Не ти, Шай ще го направи заради мен. Тя специално се научи, преди да избяга в Мъглата.