Когато дойде на себе си, Толи вече главоломно се спускаше по релсата към дъното, където я чакаше Шай.
— Ти си луда! — изкрещя Толи.
— Страхотно е, нали?
— Не, не е! — кресна Толи. — Защо не ми каза, че е счупена?
Шай сви рамене.
— Така е по-забавно.
— По-забавно ли?! — Сърцето й биеше лудо, но мисълта й оставаше изненадващо бистра. Тя преливаше от гняв, облекчение и… радост. — Е, може и така да се каже. Но ти ме измами.
Толи слезе от дъската и се разтъпка по тревата с омекнали крака. Откри един достатъчно голям камък и се отпусна трепереща на него.
Шай също скочи от сърфа.
— Ей, извинявай!
— Това беше ужасно, Шай. Аз пропадах.
— Нали не продължи дълго. Най-много пет секунди. Пък и вече си скачала с бънджи от оная сграда.
Толи погледна косо към Шай.
— Да, но тогава знаех, че няма да се сплескам на земята.
— Права си. Но и на мен никой не ми каза за дупката, когато за първи път се спуснах по релсата на скоростното влакче. Въпреки това си помислих, че е страхотно сам да откриеш всичко. Първият път е най-хубаво. Исках и ти да го изпиташ.
— Според теб пропадането е страхотно, така ли?
— Е, може би отначало бях доста ядосана… Да, определено беше така. — Шай широко се усмихна. — Но бързо ми мина.
— Тогава ми дай време и на мен да ми мине, Кльощо.
— Колкото искаш.
Дишането на Толи постепенно се успокои и сърцето й вече не се опитвате да изскочи от гърдите. Умът й продължаваше да е все така бистър, както и по време на падането и тя усети, че се пита кой пръв беше открил скоростното влакче и колко още грозни са идвали тук оттогава.
— Шай, кой ти показа всичко това?
— Приятели, по-големи от мен. Грозни като нас двете, които се опитват да открият как работи цялата машинария около нас. И как да я надхитрят.
Двете вдигнаха очи към древната извита релса на скоростното влакче и лозите, които обвиваха металното й тяло.
— Чудех се от колко време грозните идват тук.
— Сигурно дълго време е минало оттогава. Сама можеш да прецениш. Един е открил как да надхитри сърфа си, друг е стигнал до бързеите, трети се е добрал до руините.
— А после някой е бил достатъчно смел, за да прескочи дупката в релсата на скоростното влакче. — Толи преглътна. — Или просто е попаднал случайно на нея.
Шай кимна.
— Но накрая всички са се превърнали в красиви.
— Ето, това е щастлив край — каза Толи.
Шай сви рамене.
— Откъде разбра, че на това му викат скоростно влакче? Прочете ли го някъде?
— Не — отговори Шай. — Един човек ми каза.
— Но как са научили?
— Тоя човек знае много — как да заблуждаваме техниката, разни неща за руините. Наистина си го бива.
Нещо в гласа на Шай накара Толи да се обърне и да я хване за ръка.
— Но предполагам, че сега е красив.
Шай се дръпна и загриза нокътя си.
— Не, не е.
— Но аз си мислех, че всичките ти приятели…
— Толи, ще ми обещаеш ли нещо? Ама наистина.
— Разбира се. Какво да ти обещая.
— На никого да не казваш за онова, което ще ти покажа.
— Това не включва свободното падане, нали?
— Не.
— Добре тогава, кълна се. — Толи вдигна ръката с белега, който я свързваше с Перис. — На никого да не казвам за това, което ще видя.
Шай се взря в очите й за миг, сякаш усилено търсеше нещо там, после кимна.
— Хубаво. Защото искам да те запозная с някого. Тази нощ.
— Тази нощ ли? Но ние няма да се върнем в града чак до…
— Той не е в града — усмихна се Шай. — Той е тук, навън.
В очакване на Давид
— Това е някаква шега, нали?
Шай не отговори. Двете отново бяха в центъра на руините, в сянката на най-високата сграда, която се виждаше наоколо. Шай беше вдигнала глава нагоре и я изучаваше с объркано изражение.
— Мисля, че си спомням как се правеше — каза тя.
— Кое как се прави?
— Да стигна до горе. Да, точно така.
Тя намали скоростта на сърфа и наклони предната му част, за да се промуши в една от дупките на порутената стена.
— Шай!