— Спокойно, правила съм го и преди.
— Мисля, че ми стигат приключения за тази нощ, Шай.
Толи не беше в настроение за поредната шега на Шай.
Чувстваше се изморена, а до града оставаше още много път. Освен това на следващия ден се падаше нейният ред да чисти общежитието. И въпреки че беше лято, това не означаваше, че ще я оставят да спи цял ден.
Но тя все пак последва Шай през дупката в стената. Само щеше да изгуби време, ако се опитваше да спори с нея.
Без усилие се отделиха от земята; сърфовете им използваха металната конструкция на сградата, за да се издигнат нагоре. Усещането да са в затворено пространство и да виждат само през изпочупените прозорци порутените силуети на околните сгради беше доста зловещо. Все едно бяха призраците на ръждивите, които наблюдават как градът им се руши през вековете.
Таван нямаше и пред двете се разкри вълнуваща гледка. Облаците съвсем бяха изчезнали и лунната светлина ясно очертаваше контурите на развалините; на нея сградите приличаха на редица изпочупени зъби. Толи се увери, че онова, което беше видяла да проблясва в далечината, наистина е океанът. От тази височина водата приличаше на светла сребърна лента, огряна от луната.
Шай извади нещо от раницата си и го счупи на две.
Светът изведнъж лумна в пламъци.
— Ей! Защо направо не ме ослепиш! — извика Толи, прикривайки очите си с ръце.
— О, извинявай. — И Шай отдалечи безопасния фойерверк на ръка разстояние. Пукането му отекваше силно сред тишината на руините; под неговата светлина по стените заподскачаха сенки. Лицето на Шай изглеждаше страховито заради сиянието, а посипалите се надолу искри скоро се изгубваха в дълбините на порутената сграда.
Фойерверкът най-после угасна. Толи примигна, опитвайки се да премахне светлите петна, които играеха пред очите й. Доскоро привикнала с тъмнината, сега тя не можеше да различи нищо друго, освен луната на небето.
Толи преглътна притеснено, давайки си сметка, че светлината от фойерверка може да бъде забелязана от което и да е място в долината. Даже от морския бряг.
— Шай, това сигнал ли беше?
— Да.
Толи погледна надолу. В тъмнината на сградата под нея гъсто проблясваха като фантоми още живи искри, които изгаряха очите й. Тя внезапно осъзна, че избухването на фойерверка почти я е ослепило. Почувства студени капки пот да се стичат по гърба й.
— Кого чакаме всъщност?
— Името му е Давид.
— Давид? Ама че странно име. — В ушите на Толи то прозвуча неестествено, като измислено нарочно. Тя реши, че това е поредната шега на Шай. — Значи така, той просто ще се яви тук? Иначе не живее в руините, така ли?
— Не, той живее доста далече от тук. Сега обаче може да е наблизо. Понякога наминава насам.
— Значи е от друг град.
Шай я погледна, но в тъмнината Толи не успя да различи изражението й.
— Нещо такова.
Шай отново обърна поглед към хоризонта, сякаш очакваше някакъв сигнал в отговор на нейния. Толи се загърна плътно в якето. Едва сега, когато се задържа на едно място, си даде сметка колко студено е станало. Чудеше се колко ли е часът. Без интерфейс-пръстена даже това не можеше да разбере.
Пълната луна вече се спускаше по небето и Толи реши, че трябва да е минало полунощ, както помнеше от астрономията. Ето какво значеше да си извън града: сега всички знания за природата, научени в училище, изглеждаха много по-полезни. Вече можеше да си представи как дъждът напоява планината и най-напред попива в почвата, преди да избликне отново на повърхността във вид на потоци, богати на минерали. А после пак се връщаше в морето като пълноводни реки, които дълбаеха корита и каньони в земята в продължение на векове. Ако живееше сред природата, можеше да се носи със сърфа си над реките, като в добрите стари времена отпреди ръждивите, когато техните здравомислещи предци са се придвижвали с малки лодки, издълбани от стеблото на дърво.
Очите й отново започваха да свикват с тъмнината и тя се взря в хоризонта. Щеше ли наистина някъде там в отговор на сигнала на Шай да лумне светлина? Толи се надяваше това да не се случи. Никога досега не беше срещала човек от друг град. От училище знаеше, че в някои от другите градове говорят различен език и не се превръщат в красиви, докато не навършат осемнайсет години, както и още други откачени неща от този род.
— Шай, не е ли време да се връщаме у дома?
— Нека почакаме още малко.