— Сигурно. Но дори така да е, това не означава, че не са жалки.
Толи кимна, опитвайки се да си припомни какво е да си на дванайсет и как й се видя общежитието през първия ден тук. Спомняше си ясно колко заплашителна й се стори сградата тогава. Беше много по-голяма от къщата на Сол и Ели, естествено, както и от бараките, където малките ходеха на училище, с по един учител и десет ученици във всяка.
Сега общежитието й се виждаше твърде малко и клаустрофобично. По детски инфантилно с ярките си цветове и обезопасените с меки пътеки стълбища. Толкова отегчително през деня и така лесно за бягство нощем.
Новодошлите грозни се бяха скупчили заедно в плътна група, притеснени да не се отдалечат твърде много от ръководителя си. Малките им грозни личица надничаха от прозорците на четвъртия етаж с очи, пълни с ужас и почуда.
Шай прибра глава от отворения прозорец.
— Ще падне голям купон.
— Такова кръщение ще бъде, че никога няма да го забравят.
Лятото свършваше след две седмици. Обитателите в общежитието на Толи постепенно намаляваха през последните две години, тъй като по-големите навършваха шестнайсет. Беше дошло време нова партида да заеме мястото им. Толи наблюдаваше как последните грозни прекрачват прага, непохватни и притеснени, неспретнати и объркани. Дванайсетгодишнината наистина беше повратна точка, когато малкото сладурче се превръща в издължен и необразован грозен.
Тя се почувства щастлива, че беше оставила този период зад гърба си.
— Сигурна ли си, че това нещо ще проработи? — попита Шай.
Толи се усмихна. Не се случваше често Шай да е по-предпазлива и загрижена от нея. Тя посочи яката на бънджи жилетката.
— Виждаш ли тази малка зелена светлинка? Това означава, че работи. Предназначена е за извънредни ситуации, ето защо е винаги в готовност.
Шай пъхна ръка под жилетката, за да попила сензора на корема си, което означаваше, че е неспокойна.
— Ами ако е наясно, че сега няма извънредна ситуация?
— Не е толкова умна. Ти падаш, тя те хваща. Не са необходими други трикове.
Шай сви рамене и облече жилетката.
Взеха бънджито назаем от училището по изкуствата, най-високата сграда в „Града на грозните“. Жилетките бяха съвсем достъпни, складирани в сутерена, така че дори не се наложи да прилагат трикове, за да ги измъкнат от шкафа. Толи нямаше никакво желание да я спипат как бърника противопожарната аларма, защото имаше опасност охраната да я свърже с идентичния случай в „Града на новите красиви“ от началото на лятото.
Над бънджи жилетката Шай нахлузи една широка и размъкната тениска за баскетбол. Тя беше с цветовете на нейното общежитие, пък и никой от учителите тук не я познаваше добре по лице.
— Как ти се виждам?
— Сякаш си наддала няколко килограма. Отива ти.
Шай се намръщи. Мразеше да й викат препарирана буболечка, свински очички или другояче, както грозните се обръщаха един към друг. Понякога даже твърдеше, че не й пука дали ще я оперират, или не. Но това бяха само приказки, разбира се. Е, не че Шай беше изрод, но не беше и хубавица по рождение. Историята познаваше само десетина такива, все пак.
— Готова ли си за скокове, Кьорчо?
— Аз съм го правила вече, Шай, още преди да те познавам. Освен това тази гениална идея беше твоя.
Намръщеното лице на Шай се разтегна в усмивка.
— Ама наистина е гениална, нали?
— Така и няма да разберат откъде им е дошло.
Изчакаха, докато новодошлите отидат в библиотеката и се настанят по масите, готови за първия видеофилм с инструкции. Шай и Толи лежаха по корем на най-горното ниво, където върху лавиците бяха струпани стари прашни книги от хартия, и надничаха през решетките на перилата надолу към зайците. Чакаха да дойде ръководителят и да усмири дърдорещите грозни.
— Фасулска работа — каза Шай, удебелявайки с черен молив веждите си.
— Твоята е лесна. Ти ще си изхвръкнала през вратата още преди някой да е разбрал какво става. Аз обаче ще трябва да сляза по стълбите.
— Чудо голямо, Толи! И какво ще ни направят според теб, ако ни хванат?
Толи вдигна рамене.
— Права си. — Въпреки това обаче си нахлузи мишосивата перука.
През лятото, когато и последните ученици от горните класове навършваха шестнайсет и се превръщаха в красиви, пакостите в общежитията ставаха все по-опасни. Но въпреки това още никой не беше наказан, а обещанието на Толи пред Перис сякаш беше дадено преди много, много години. Станеше ли един път красива, вече нищо от стореното през последния месец нямаше да има значение. Нямаше търпение да загърби всичко това, но не и преди да е организирала един грандиозен финал.