— Какви са тия кукли?
Шай отклони поглед.
— Това е едно от нещата, за които ми разказа Давид.
— О, страхотно. Ето го пак Давид. — Толи се отблъсна от брега и заплува по гръб, вперила поглед в небето с надеждата да прекрати този разговор. Бяха ходили до руините още няколко пъти и Шай всеки път настояваше да пускат фойерверки, но Давид така и не се показа. От всичко това на Толи й настръхваше косата — да кръстосват из някакъв мъртъв град в търсене на човек, който най-вероятно не съществува. Иначе много й харесваше да правят експедиции извън града, но манията на Шай по този Давид започваше да я вкисва.
— Той е истински. Срещала съм го неведнъж.
— Хубаво, Шай. Давид е истински. Но същото се отнася и за грозотата ни. Не можеш да се промениш само защото много силно го искаш, или пък като си повтаряш, че си красива. Точно затова е измислена операцията.
— Но това е измама, Толи. Цял живот си заобиколена от красиви лица — родителите ти, учителите ти, всеки, който е навършил шестнайсет. Но ти не си родена с такава нагласа — да виждаш точно такъв тип лица около себе си, и то през цялото време. Ти просто си програмирана да мислиш за грозота всичко, което е различно.
— Не е просто програмиране, това е естествена реакция. И което е още по-важно — така е по-честно. Преди всичко е било въпрос на случайност — някои хора са били що-годе красиви, а повечето са оставали грозни през целия си живот. Сега всички са грозни… докато не станат красиви. И никой не страда.
Шай мълча известно време, после каза:
— И сега има такива, които страдат, Толи.
Толи потръпна. Всички знаеха, че има и грозни до живот, хора, при които операцията не дава резултат. Но те не се срещат често. Не че не им е позволено да се показват, но повечето от тях предпочитаха да се крият. Че кой не би искал, ако е на тяхно място? Грозните може и да изглеждат откачено, но поне са млади. Виж, старите грозни, те наистина са непоносими.
— Това ли било? Да не се притесняваш, че операцията няма да се получи? Но това е глупаво, Шай! Ти не си изрод. И само след две седмици ще бъдеш толкова красива, колкото и всички останали.
— Не искам да съм красива.
Толи изпъшка. Ето че пак се започва.
— Вече ми се гади от този град — продължаваше Шай. — Писна ми от правила и от граници. И последното нещо, което бих си пожелала, е да се превърна в някаква празноглава красавица, която купонясва по цял ден.
— Хайде, стига, Шай! Нали и те правят същото като нас — скокове с бънджи, летене, пускане на фойерверки. Само дето не трябва да се крият, както правим ние.
— Те дори представа си нямат какво е да се криеш.
— Виж, Кльощо, аз съм с теб — остро каза Толи. — Да рискуваш, е страхотно! Нали така? Страшно забавно е да нарушаваш правилата. Но най-накрая идва време да станеш нещо по-различно от един умен малък грозен.
— За да се превърнеш в тъп отегчителен красив.
— Не, просто да пораснеш. Не ти ли е хрумвало, че когато си красив, няма нужда да правиш номера и да объркваш нещата? Може би грозните затова постоянно спорят и се заяждат едни с други, защото са грозни и не са щастливи от това. Е, аз искам да съм щастлива и първата стъпка към това е да изглеждам като истински човек.
— Мен обаче не ме е страх да изглеждам така, както съм сега, Толи.
— Може и така да е, но те е страх да пораснеш!
Шай не отговори. Толи плува мълчаливо по гръб известно време с очи вперени в небето, но неспособна да види облаците, защото гневът я заслепяваше. Тя искаше да е красива, искаше отново да види Перис. Сякаш беше минала цяла вечност, откакто беше говорила с него или с някой друг, освен с Шай. Беше й писнало да повтарят все едно и също и нямаше търпение всичко това да приключи.
Миг по-късно тя чу Шай да плува към брега.
Последният номер
Колкото и странно да е, Толи беше тъжна. Знаеше, че гледката от нейния прозорец ще й липсва.
Беше прекарала последните четири години с поглед, вперен в „Града на новите красиви“ с едно-единствено желание — да прекоси реката и никога повече да не се връща тук. Сигурно това желание я беше изкушавало да прескача през прозореца толкова често, да разучава нови и нови хитрости за измъкване, за да се добере по-близо до новите красиви, шпионирайки живота им, който скоро щеше да бъде и неин.
Но сега, когато от операцията я делеше само седмица, времето сякаш започна да препуска. Понякога на Толи й се искаше операцията да бъде направена на няколко етапа. Най-напред да оправят кривогледите й очи, после устните и постепенно да преминава реката. Само за да не се налага да поглежда за последен път през прозореца си и да знае, че никога повече няма да види тази гледка.