— Спални чували? Пречиствател за вода? — възкликна Толи. — Това се очертава да бъде наистина страхотно приключение. Да не би да отиваме до морето?
Шай поклати глава.
— Още по-далече.
— Велико. — Толи продължаваше да се усмихва. — Но ни остават само шест дни до операцията.
— Знам кой ден сме днес. — Шай отвори водоустойчивата си чанта и изсипа съдържанието й върху всичко останало. — Храна за две седмици — дехидратирана. Просто слагаш едно от тези в пречиствателя и добавяш вода. Каквато и да е вода. — Тя се изкиска. — Пречиствателят работи отлично, даже може да се изпикаеш в него.
Толи приседна на леглото, докато разчиташе етикетите върху пакетите с храна.
— Значи храна за две седмици, а?
— Две седмици за двама души — предпазливо каза Шай. — Четири седмици за сам човек.
Толи нищо не отговори. Изведнъж се оказа неспособна да погледне нито пакетите върху леглото си, нито Шай. Затова просто гледаше през прозореца, към „Града на новите красиви“. Градът, където вече започваше поредната заря.
— Но дотам няма две седмици, Толи. Много по-близо е.
Букет от червени светлини изригна над центъра на града и фойерверките полетяха към земята, оставяйки следи като клонките на гигантска плачеща върба.
— Докъде няма две седмици?
— До мястото, където живее Давид.
Толи кимна и затвори очи.
— Там не е като при нас, Толи. Те не отделят никой от никого — грозни от красиви, нови от красиви втора и трета степен. Там можеш да живееш където пожелаеш и да отидеш където си поискаш.
— Къде например?
— Навсякъде. При развалините, в гората, до морето. И… никога няма да ти се наложи да се оперираш.
— Какво?
Шай седна до нея на леглото, докосвайки бузата й с пръст. Толи отвори очи.
— Не сме длъжни да изглеждаме като всички останали, Толи, нито да се държим като тях. Имаме избор. Можем да пораснем така, както ние си изберем.
Толи сухо преглътна. Имаше чувството, че не може да произнесе нито звук, но знаеше, че трябва да каже нещо. Затова със сила изкара думите от сухото си гърло.
— И да не станем красиви? Това е лудост, Шай. Всеки път, когато започваш да говориш за това, си мисля, че си просто глупава. Перис също дрънкаше такива работи.
— Аз бях глупава. Но когато каза, че ме е страх да порасна, това наистина ме накара да се замисля.
— Аз ли те накарах да се замислиш?
— Накара ме да осъзная, че съм била просто въздух под налягане, Толи. Трябва да ти кажа и още една тайна.
Толи въздъхна.
— Давай, и без това по-лошо не може да стане.
— Става дума за старите ми приятели, с които бях преди да те срещна. Не всички от тях станаха красиви.
— Какво искаш да кажеш?
— Някои от тях избягаха, както ще направя и аз. Както искам двете с теб да направим.
Толи внимателно се вгледа в очите на Шай, търсейки някакъв знак, че това е просто шега. Но напрегнатото изражение по лицето на приятелката й оставаше непроменено. Тя беше ужасно сериозна.
— Познаваш ли някой от тия, които са избягали?
Шай кимна.
— Аз също трябваше да съм с тях. Всичко бяхме планирали седмица преди най-големият от нас да навърши шестнайсет. Откраднахме всичко необходимо за оцеляването ни и съобщихме на Давид, че идваме. Всичко беше уредено. Точно преди четири месеца.
— Но ти не…
— Някои от нас го направиха, но аз се изплаших. — Шай погледна през прозореца. — И не бях единствената. Двама други също останаха и се превърнаха в красиви. Сигурно и с мен щеше да стане така, ако не те бях срещнала.
— Мен?!
— Изведнъж вече не бях сама. И не ме беше страх да се върна при руините, за да потърся Давид отново.
— Но ние никога… — Толи примигна. — Ти най-накрая си го открила, така ли е?
— Едва преди два дни. Излизах всяка нощ, откакто… Откакто се скарахме. Когато каза, че ме е страх да порасна, аз си дадох сметка, че си права. Вярно, че веднъж се изплаших, но това не значи, че ще се случи пак.
Шай поривисто грабна ръката на Толи и не проговори, докато приятелката й не я погледна в очите.
— Искам и ти да дойдеш, Толи.
— Не — отговори Толи, без дори да се замисли. После тръсна глава. — Чакай. Как така не си ми разказвала за всичко това досега?