Сега, докато седеше тук, й се струваше, че изобщо не е опитала да задържи приятелката си.
Толи погледна новодошлия грозен в очите.
— Защото всичко се свежда до едно-единствено нещо: две седмици жестоко слънчево изгаряне са цената цял живот да изглеждаш великолепно.
Момчето протегна врат.
— Ъ?
— И заради нещо, което трябваше да кажа, а не го направих. Това е.
Болничният автолет най-после пристигна и кацна в училищния двор толкова леко, че едва раздвижи току-що окосената трева.
Шофьорът беше красив от втора степен, излъчващ самоувереност и авторитет. Той толкова приличаше на Сол, че Толи едва не го извика с името на баща си.
— Толи Янгблъд?
Толи забеляза краткото проблясване на лъча на ирисовия скенер, но въпреки това отговори: „Да, аз съм.“ Нещо във вида на красивия втора степен не й позволяваше да се държи лекомислено и закачливо. Той излъчваше самата мъдрост, а поведението му беше толкова сдържано и сериозно, че на Толи й се прииска да е още с дрехите си.
— Готова ли сте? Не взимайте много.
Брезентовият й сак беше пълен едва наполовина. Така или иначе всички знаеха, че новите красиви нямат нищо против повечето от техните вещи, донесени от другата страна на реката, да бъдат рециклирани. Тя, разбира се, щеше да има чисто нов гардероб и всички играчки на новите красиви, които си пожелае. Единственото, което щеше да запази от предишния си живот, беше написаната на ръка бележка от Шай, скрита сред купчина ненужни вещи.
— Взела съм достатъчно.
— Браво на вас, Толи. Много зряло.
— Такава съм си, сър.
Вратата се затвори и автолетът се отдели от земята.
Голямата болница се намираше в най-отдалечения край на „Града на новите красиви“. Тук идваха всички за важните операции: малките, грозните, даже красивите последна степен от далечния „Град на трошливите“ за процедури за дълголетие.
Реката проблясваше под безоблачното небе и Толи си позволи да бъде завладяна от красотата на „Града на новите красиви“. Дори без нощното осветление и фойерверките неговото лице пак сияеше със стъкло и метал, украсено с необичайните спирали на парти-кулите, които хвърляха сенки из целия остров. Тук, за разлика от „Ръждивите руини“, всичко кипеше от живот и Толи внезапно осъзна това. Не беше така мрачно и загадъчно като руините, но затова пък живо.
Беше крайно време да престане да се цупи заради Шай. Животът й от тук нататък щеше да се превърне в един безкраен купон, на който ще има само красиви хора, също като Толи Янгблъд.
Автолетът кацна на един от червените кръстове върху покрива на болницата и шофьорът придружи Толи вътре, за да я отведе до нейната чакалня. Там отново методично провери самоличността й, осветявайки окото й с лазера, после й каза да чака.
— Всичко наред ли е? — попита той.
Тя се взря в неговите бистри спокойни очи и й се прииска той да остане. Но да го помоли да изчака заедно с нея не би било никак зряло.
— Добре съм. Благодаря.
Той се усмихна и си тръгна.
В чакалнята нямаше никой. Толи се облегна и започна да брои облицовъчните панели по тавана. Докато чакаше, отново започна мислено да разговаря с Шай, но сега тези разговори не я притесняваха. Вече беше твърде късно да размисли и да промени решението си.
Искаше й се стаята да има прозорец, за да огледа „Града на новите красиви“. Вече беше толкова близо. Представи си вечерта на следващия ден, първият ден като красива, облечена в нови и прекрасни дрехи (униформата от общежитието отдавна беше натикана в рециклатора), как гледа от върха на най-високата парти-кула в града. Щеше да види светлините оттатък реката да угасват, когато настъпи време за сън в „Града на грозните“, а нея тепърва щеше да я чака безкрайна нощ заедно с Перис и новите й приятели, всички онези красиви хора, с които предстоеше да се запознае.
Толи въздъхна.
Шестнайсетият рожден ден. Най-после.
В продължение на един дълъг час нищо не се случи. Толи барабанеше с пръст, чудейки се дали карат всички грозни да чакат толкова дълго.