После дойде един човек.
Изглеждаше много странно, не приличаше на нито един от красивите, които Толи беше виждала. Определено беше на средна възраст, но който и да беше правил операцията му, беше прецакал работата. Човекът беше красив, без съмнение, но това беше някаква ужасяваща красота.
Вместо да е мъдър и вдъхващ доверие, той изглеждаше студен, властен, заплашителен, като някакъв царствен хищник. Когато влезе, Толи беше готова да разпитва какво предстои, но погледът му спря думите в гърлото й.
Никога не беше срещала възрастен, който да й въздейства по този начин. Тя винаги изпитваше уважение, когато застанеше лице в лице с красиви от втора и последна степен. Но в присъствието на този мъж с жестока красота уважението преминаваше в страх.
Мъжът проговори:
— Има проблем с твоята операция. Ела с мен.
И тя тръгна.
Извънредни ситуации
Този път автолетът беше по-голям, но не толкова удобен.
А и пътуването сега беше значително по-малко приятно, отколкото по-рано същия ден. Мъжът със странната външност управляваше агресивно и нетърпеливо, спускаше се като камък между летателните трасета, правейки резки и отвесни виражи с автолета. На Толи никога не беше прилошавало по време на летене, но сега стискаше здраво дръжките на седалката с побелели кокалчета на пръстите и очи, вперени в твърдата земя под нея. Едва успя да хвърли един последен поглед на постепенно отдалечаващия се „Град на новите красиви“.
Поеха надолу по течението на реката, прекосиха „Града на грозните“, минаха отвъд зеления пояс и продължиха към околовръстния транспортен пръстен, където фабриките бяха скупчили глави над повърхността. Когато отмина един голям и безформен хълм, автолетът се спусна сред комплекс от правоъгълни сгради, струпани като общежитията на грозните и боядисани в цвета на изсъхнала трева.
Кацнаха с болезнено друсване и мъжът я поведе към една от сградите, после надолу през поредица мрачни зали с жълто-кафяви стени. Толи не беше виждала досега такова голямо пространство, боядисано в толкова противни цветове, сякаш сградите бяха специално декорирани, за да предизвикат гадене у техните обитатели.
Тук имаше още други хора като нейния водач.
Всички носеха официални дрехи от сурова коприна в черно и сиво, а лицата им имаха същото студено изражение като на мъжа. И мъжете, и жените бяха по-високи от стандарта за красота, с много по-мощни тела, а очите им бяха бледи и безцветни като на грозните. Имаше и няколко нормални хора, но те се губеха сред останалите, които се движеха из залите със зловещата грация на хищници.
Толи се зачуди дали това не е мястото, където отвеждат онези с несполучливите операции. Но тогава защо тя беше тук? Та тя дори още не беше оперирана. Толи преглътна мъчително. Ами ако тези хора с жестока красота бяха направени така нарочно? Когато вчера й взимаха мерки, дали не бяха установили, че тя също не е подходяща за типа красота с очи на кошута, който излъчва уязвимост? Може би вече е предопределено да продължи живота си в този странен, чужд свят.
Мъжът спря пред една метална врата и Толи се закова зад него. Тя отново се почувства като малко момиче, което сякаш някой дърпа на невидима каишка. Цялата й самоувереност на грозна от последен клас се изпари, когато видя този мъж в болницата. Четири години на независимост и надхитряне със системата бяха заличени само за миг.
Вратата го идентифицира по ириса и се отвори, а той й даде знак да мине пред него. Толи си даде сметка, че не беше обелил и дума, откакто напуснаха болницата. Тя си пое дълбоко дъх, което предизвика болка в скованите мускули на гръдния й кош и едва успя да изграчи:
— Кажете го на глас, моля.
— Вътре — гласеше отговорът.
Толи се усмихна, мълчаливо отбелязвайки една точка в своя полза, че успя да го накара да проговори отново, но въпреки това му се подчини.
— Аз съм д-р Кейбъл.
— Толи Янгблъд.
Д-р Кейбъл се усмихна.
— О, знам коя си.
Жената беше от онези с жестоката красота. Имаше орлов нос, остри зъби и матови сиви очи. Гласът й притежаваше същата бавна и безизразна интонация на звуковата книга за пришиване. Въпреки това обаче на Толи изобщо не й се приспа. В този уж неутрален тон имаше скрито острие, подобно на парче метал, което бавно реже стъкло.
— Имаш проблем, Толи.