— Предположих, че… — Почувства се странно, че не знае малкото име на жената.
— Наричай ме просто д-р Кейбъл.
Толи примигна. През живота си не беше се обръщала към някого по фамилия.
— Добре тогава, д-р Кейбъл. — Тя прочисти гърлото си и успя да продължи, макар и със сух глас. — Проблемът ми в момента е, че не знам какво става. Така че… защо просто не ми кажете?
— Какво мислиш, че става, Толи?
Толи затвори очи, опитвайки да си отдъхне от острите черти на жената.
— Ами това, че бънджи жилетката не трябваше на никого в този момент, пък и ние после си я върнахме на мястото.
— Сега не става дума за някой от номерата на грозните.
Толи въздъхна и отвори очи.
— И аз така мисля.
— Става дума за една твоя приятелка, която е изчезнала.
Естествено. Тоя номер на Шай с изчезването май беше стигнал твърде далече и сега тя трябваше да дава обяснения.
— Не знам къде е.
Д-р Кейбъл се усмихна. Усмивката откри само горния ред зъби.
— Но все пак знаеш нещо.
— Коя сте вие всъщност? — избъбри Толи. — Къде се намирам?
— Аз съм д-р Кейбъл — каза жената. — А това са „Извънредни ситуации“.
Най-напред д-р Кейбъл й зададе куп въпроси.
— Отскоро познаваш Шай, нали?
— Да, едва от началото на лятото. Бяхме в различни общежития.
— И не познаваш никой от нейните приятели?
— Не, те всичките са по-големи от нея. Вече се бяха преобразили.
— Като твоя приятел Перис?
Толи преглътна. Откъде тази жена знаеше всичко това за нея?
— Да. Като нас двамата с Перис.
— Но приятелите на Шай не са станали красиви, нали така?
Толи бавно си пое дъх, припомняйки си какво беше обещала на Шай. Но въпреки това не искаше да лъже. Д-р Кейбъл щеше да разбере, ако го направеше. Толи беше сигурна в това. И без това вече си беше навлякла достатъчно неприятности досега.
— Че защо да не са станали красиви?
— Шай разказа ли ти за своите приятели?
— Не сме говорили за такива неща. Просто се шляехме двете. Защото… беше много неприятно да си сам. И от време на време правехме по някой номер.
— Знаеше ли, че е била член на банда?
Толи погледна д-р Кейбъл в очите. Те бяха почти толкова големи, колкото и очите на нормалните красиви, но бяха скосени нагоре като на вълк.
— Банда ли? Какво искате да кажете с това?
— Толи, двете с Шай ходили ли сте някога в „Ръждивите руини“?
— Всеки е ходил там.
— Но ти някога ходила ли си тайно там?
— Ами, да. Много хора го правят.
— Срещала ли си някого там?
Толи прехапа устни.
— Какво са „Извънредни ситуации“?
— Толи! — Гласът на жената внезапно стана остър като бръснач.
— Ще ви отговоря, ако ми кажете какво са „Извънредни ситуации“.
Д-р Кейбъл се облегна. После скръсти ръце и кимна.
— Този град е същински рай, Толи. Той те храни, обучава те, пази те. И накрая те превръща в красива.
Толи все още продължаваше да се надява, че това наистина ще се случи.
— Нашият град осигурява и достатъчно свобода, Толи. Той позволява на подрастващите да правят пакости, за да развиват въображението си и да станат независими. Но понякога отвън идват неприятности.
Д-р Кейбъл присви очи и лицето й съвсем заприлича на хищник.
— Ние съществуваме в равновесие с околната среда, Толи, като пречистваме водата, преди да я върнем отново в реката, рециклираме органичните отпадъци и използваме единствено енергия от нашите слънчеви батерии. Но понякога не сме способни да пречистим онова, което взимаме отвън. Това са заплахи от обкръжаващата ни среда, с които трябва да се справим.
Тя се усмихна.
— Понякога възникват извънредни ситуации.
— Значи вие сте нещо като пазачи на града.
Д-р Кейбъл кимна.
— Другите градове понякога ни отправят предизвикателства. Често се случва и онези, които живеят извън градовете, да ни създават неприятности.
Толи се ококори. Извън градовете? Значи Шай й е казала истината — места като Мъглата наистина съществуват.
— Сега е твой ред да отговориш на въпросите ми, Толи. Срещала ли си някого в руините? Някой, който не е от града. Нито е от някой друг град.
Толи се ухили.