— Не, никога.
Д-р Кейбъл се намръщи, а очите й се стрелнаха надолу, проверявайки нещо. Когато погледът й се върна на Толи, той беше още по-студен. Толи отново се усмихна, убедена, че д-р Кейбъл знае кога тя казва истината. Очевидно стаята анализираше дишането й, степента на потене, свиването на зениците. Но Толи не можеше да каже онова, което не знаеше.
Гласът на жената отново доби режеща острота.
— Не си играй игрички с мен, Толи. Приятелката ти Шай няма да ти благодари за това, защото повече няма да я видиш.
Вълнението от малката й победа се изгуби и Толи усети, че усмивката й замръзва.
— Шестима от нейните приятели са изчезнали внезапно, Толи. Нито един от тях не е открит досега. Други двама, които са се готвели да се присъединят към тях, обаче са решили да не провалят живота си и така ние успяхме да установим част от онова, което се е случило с останалите. Те не са избягали на своя глава. Били са примамени от някой отвън, някой, който е искал да ни открадне едни от най-умните грозни. Тогава решихме, че това е извънредна ситуация.
Една дума, казана от жената, вледени Толи. Мигар Шай наистина беше открадната? Какво знаеше приятелката й или пък който и да е друг от грозните за Мъглата?
— Наблюдаваме Шай още от онзи момент с надеждата, че може да ни отведе при приятелите си.
— Тогава защо вие не… — изтърси Толи. — Така де, защо не я спряхте?
— Заради теб, Толи.
— Заради мен?
Гласът на д-р Кейбъл омекна.
— Решихме, че след като има приятел, това може да я накара да остане в града. Мислехме, че с нея всичко ще е наред.
Толи успя само да затвори очи и да кимне с глава.
— Но после Шай изчезна — продължи д-р Кейбъл. — Оказа се, че е по-хитра от приятелите си. Добре си я обучила.
— Аз ли съм я обучила? — извика Толи. — Аз едва ли знам повече номера от който и да е друг грозен.
— Подценяваш се — каза д-р Кейбъл.
Толи се извърна да не гледа лисичите очи и се опита да се абстрахира от острия като бръснач глас. Всичко това не се случваше по нейна вина. Тя все пак беше решила да остане в града. Тя искаше да стане красива. Даже се беше опитала да разубеди Шай.
Но се провали.
— Аз не съм виновна.
— Тогава ни помогни, Толи.
— За какво да ви помогна?
— Да я намерим. Да ги открием всичките.
Толи си пое дълбоко въздух.
— Ами ако те не искат да бъдат открити?
— Ами ако искат? Ако са били излъгани?
Толи се опита да си припомни лицето на Шай през онази последна нощ, каква надежда струеше от него. Тя желаеше да напусне града толкова силно, колкото Толи искаше да стане красива. Колкото и глупав да беше този избор, Шай го направи с отворени очи и беше уважила решението на приятелката си да остане.
Толи се взря в жестокото и красиво лице на д-р Кейбъл на фона на жълто-кафявите като повръщано стени. Припомни си всички капани, които й бяха заложили от „Извънредни ситуации“ днес — как я бяха накарали да чака цял час в болницата, надявайки се да стане красива час по-скоро; грубото транспортиране дотук, всички тези жестоки лица по коридорите — и взе решение.
— Не мога да ви помогна — каза Толи. — Дадох обещание.
Д-р Кейбъл оголи зъби. Този път дори не се опита да прикрие това като усмивка. Жената най-после разкри истинския си образ на звяр, отмъстителен и див.
— В такъв случай и аз ще ти обещая нещо, Толи Янгблъд. Докато не ни помогнеш с всички сили и от цялото си сърце, ти няма да станеш красива.
И д-р Кейбъл й обърна гръб.
— Ще се погрижа да умреш грозна.
Вратата се отвори. Ужасният човек стоеше отвън, където беше чакал през цялото време.
Грозна до живот.
Сигурно бяха предупредили пазачите за нейното връщане. Всички други грозни бяха изчезнали, вероятно на някоя извънредна училищна екскурзия. Очевидно охраната е имала достатъчно време да се справи с вещите й. Когато се прибра в старата си стая, Толи видя, че всичко в нея беше рециклирано. Дрехите, спалното бельо, мебелите, снимките на компютърния екран върху стената — всичко сега отново беше в стандартния вид на общежитие за грозни. Сякаш някой друг за малко се е нанесъл тук, после отново се е махнал, забравяйки в хладилника кутия от безалкохолно.
Толи приседна в края на леглото, твърде изплашена, за да плаче. Знаеше, че съвсем скоро ще се разциври, вероятно в най-неподходящото време и на най-неподходящото място. Сега, когато срещата с д-р Кейбъл приключи, гневът и желанието за бунт я бяха напуснали и вече нямаше какво да я крепи. Вещите й бяха изчезнали, мебелите й ги нямаше, само гледката през прозореца оставаше същата.