Толи въздъхна.
— Оказва се, че съм истински късметлия.
— Значи наистина съществуват? — Перис сниши гласа си до шепот. — Вярно ли е, че изглеждат различно? Наистина ли не са красиви?
— Не мога да кажа, че не са красиви, Перис. Но те наистина… — Толи го погледна, ослепително красив и готов да попие всяка нейна дума. Толкова й беше хубаво да седи до него, да разговаря с него и да го докосва, сякаш никога не са се разделяли. Тя се усмихна. — Просто не са толкова красиви като теб.
Той се разсмя.
— Ще трябва да ми разкажеш всичко. И да не си посмяла да издадеш номера пред някой друг! Поне не още. Всички ще умрат от любопитство. Можеш да вдигнеш страхотен купон, когато и ти станеш красива.
Тя се опита да се усмихне.
— Перис…
— Знам, сигурно не ти е позволено да говориш за това. Но минеш ли веднъж оттатък реката, просто подметни за извънредните-ти-знаеш-какво и няма да се отървеш от покани за партита! Само че още отсега обещай винаги да ме водиш със себе си. — Той се наклони още по-близо до нея. — Даже се носи слух, че най-интересната работа получават хората с рекорден брой пакости в детството си. Но дотогава има още много време. Сега най-важното е да станеш красива.
— Но, Перис… — започна тя, усещайки как й се свива под лъжичката. — Не мисля, че някога…
— Страшно ще ти хареса, Толи. Да си красив е най-якото нещо на света. А аз ще се кефя още повече, когато и ти си вече до мен.
— Не мога.
Той се намръщи.
— Какво не можеш?
Толи вдигна очи към него, стискайки ръката му.
— Карат ме да предам една приятелка. С нея много се сближихме, след като ти замина.
— Да я предадеш ли? Само не ми казвай, че става въпрос пак за някой номер на грозните.
— Може и така да се каже.
— Ами издай я тогава. Голяма работа!
Толи извърна очи.
— Това е нещо важно, Перис. И е много повече от обикновен номер. Обещах на приятелката си, че ще го пазя в тайна.
Очите му се присвиха и за миг той отново заприлича на стария Перис: сериозен, замислен, даже малко нещастен.
— Толи, ти и на мен обеща нещо.
Тя преглътна и го погледна. В очите му блестяха сълзи.
— Обеща ми да не правиш никакви глупости, Толи. И че скоро ще бъдеш с мен. Че ще бъдем пак заедно, красиви.
Тя докосна белега върху дланта си. Той още стоеше там, въпреки че този на Перис беше заличен. Той протегна ръка и стисна нейната.
— Приятели завинаги, Толи.
Тя знаеше, че ако сега го погледне в очите, всичко ще свърши. Един поглед и решителността й ще се изпари като дим.
— Приятели завинаги, нали? — повтори тя.
— Завинаги.
Тя дълбоко си пое дъх и си позволи да го погледне. Той изглеждаше толкова тъжен, уязвим и наранен. Толкова съвършен. Толи си представи как върви до Перис, красива като него и как по цял ден не правят нищо друго, освен да си говорят, да се смеят и да се забавляват.
— Ще спазиш ли обещанието си, Толи?
Заля я вълна на изтощение и облекчение. Ето че вече имаше извинение да наруши дадената пред Шай дума. Беше се врекла на Перис още преди да срещне Шай. Познаваше го от години, а Шай — едва от няколко месеца.
Освен това Перис беше тук, до нея, а не в някакъв див пущинак и я гледаше с тези свои очи…
— Разбира се.
— Наистина ли? — Той се усмихна и засия също като утрото навън.
— Да. — Сега думите излизаха от устата й толкова лесно. — Ще дойда при теб колкото се може по-скоро. Обещавам.
Той въздъхна облекчено и я взе в прегръдките си, полюлявайки я нежно. В очите й отново се събраха сълзи.
Перис най-накрая отпусна ръце и погледна през прозореца, където вече беше настъпил слънчев ден.
— Трябва да вървя. — Той махна към вратата. — Нали разбираш, преди… ония неща… да са се размърдали.
— Разбира се.
— Почти не съм спал тази нощ, пък и теб те чака дълъг ден.
Толи кимна. Никога не се беше чувствала толкова изтощена. Мускулите й пареха от болка, а драскотините по лицето и ръцете пак засмъдяха. Над всичко това обаче надделяваше чувството на облекчение. Този кошмар започна преди три месеца, когато Перис премина оттатък реката. Но съвсем скоро всичко това щеше да приключи.