Грозните [bg]

Толи примигна, за да избистри погледа си след светкавицата, после се насили да мисли трезво. Най-после осъзна, че няма да се отърве, като отговори на няколко въпроса. Те от самото начало са искали да я направят шпионин, да я внедрят сред бегълците. Тя се зачуди от колко ли време е било планирано всичко това. Колко ли пъти досега „Извънредни ситуации“ са опитвали да вербуват някой грозен да работи за тях.

— Не мога да го направя.

— Можеш, Толи. И трябва да го направиш. Гледай на това като на приключение.

— Моля ви, та аз никога досега не съм оставала цяла нощ извън града. Не и сама.

Д-р Кейбъл се направи, че не чува хлипането, което накъса думите на Толи.

— Ако не се съгласиш още сега, ще намеря някой друг. А ти ще останеш грозна цял живот.

Толи вдигна глава, насилвайки се да гледа през сълзите, които вече се стичаха до лицето й, и се опита да проникне зад жестоката маска на д-р Кейбъл, за да разбере истината. Жената седеше насреща й с безизразни металносиви очи и студена, ужасяваща самоувереност — изражение, непосилно за който и да е нормален красив. Толи разбра, че тази жена мисли точно това, което казва.

Или тя отива като шпионин в Мъглата и предава Шай, или за цял живот остава грозна.

— Трябва да си помисля.

— Версията ти е, че си избягала нощта преди рождения си ден — каза д-р Кейбъл. — Това означава, че трябва да наваксаш тези четири дни. Ако се забавиш още малко, те вече няма да ти повярват. Ще се досетят какво става. Затова трябва да решиш сега.

— Не мога. Много съм уморена.

Д-р Кейбъл насочи пръст към екрана на стената и върху него се появи изображение, също като огледало, което обаче предаваше образа увеличен. Показваше как изглежда Толи в момента: раздърпана и с подпухнали очи; с коса, стърчаща във всички посоки; с уморено лице, покрито с драскотини, и с растящ ужас в погледа, докато разглежда изображението си.

— Това си ти, Толи. Завинаги.

— Изключете го…

— Решавай.

— Добре, ще го направя. Изключете го.

Екранът на стената потъмня.

Част II Мъглата

Не съществува съвършена красота, която да не съдържа някаква странност в пропорциите си.

Франсис Бейкън, „За красотата“

Заминаването

Толи замина в полунощ.

Д-р Кейбъл настоя нейната мисия да бъде запазена в пълна тайна, даже от охраната в общежитието. Щеше да е добре, ако Перис пусне слух — така или иначе никой не взема насериозно клюките на новите красиви. Но дори нейните родители нямаше да бъдат официално уведомени, че Толи е избягала по принуда. С изключение на сърцето медальон, тя беше напълно сама.

Измъкна се по обичайния път, през прозореца и надолу по тръбата на рециклатора. Интерфейс-пръстенът остана да лежи на нощното шкафче край леглото и сега Толи не носеше нищо със себе си, освен екипировката за оцеляване и бележката на Шай. Едва не забрави сензора на корема си, но все пак успя да го откачи малко преди тръгването. Луната беше в първата си фаза и постепенно растеше. Поне щеше да има някаква светлина, докато пътува.

Край бента я чакаше специален сърф за пътуване на дълги разстояния. Той едва помръдна, когато се качи на него. Повечето дъски поддават, докато се пригодят към теглото на сърфиста, и подскачат като трамплин за скокове от кулата на басейна, но този беше напълно устойчив. Тя щракна с пръсти и той се издигна във въздуха, стабилен като бетон под краката й.

„Не е зле“, каза на глас, после прехапа устни. Откакто Шай замина преди десет дни, беше започнала да си говори сама. Не е на добре. Предстоеше да остане сама дълго време и последното, от което имаше нужда, бяха още от въображаемите разговори с приятелката й.

Сърфът плавно потегли, издигайки се нагоре по склона. Когато се озова над бента, Толи увеличи скоростта, накланяйки се силно напред, докато реката отдолу не се превърна в светла лента. Явно този сърф нямаше ограничение на скоростта — не се чуха никакви предупреждения за безопасно управление. Изглежда единственото условие за полет бе открито пространство отпред, метал в земята долу и краката на Толи, стъпили върху дъската.