Толи полетя над празното пространство, а свистенето на вятъра в ушите й бе единственият доловим звук. Спомни си първия полет в нищото и колко ядосана беше тогава. Няколко дни по-късно това се превърна в повод за безкрайни шеги между тях двете с Шай, типично за грозните. Но сега нейната приятелка го беше направила отново — изчезна като релсата под краката й, оставяйки я свободно да пада.
Преди да преброи до пет, аварийните светлини отново оживяха и противоударните гривни я поеха, докато сърфът застане стабилно под краката й. В подножието на хълма релсата правеше рязък завой и се издигаше нагоре в стръмна спирала. Толи обаче намали скоростта и продължи направо, повтаряйки монотонно: „след празнината в нея“.
Под краката й отново се замяркаха развалини, но сега едва се различаваха в мрака, само тук-там надигайки безформени силуети сред гъстата растителност. Добре поне, че ръждивите бяха строили стабилно, без да жалят метала. Светлините на носа на сърфа продължаваха да светят ярко.
„Докато не стигнеш друга една — права и без въртележка“, повтори си Толи. Беше запомнила указанията наизуст, но това не правеше смисълът им по-ясен.
Една какво, беше въпросът. Отново релса на скоростно влакче? Или дупка? Първото би било глупаво. Къде се е чуло и видяло скоростно влакче с права релса?! Ами дупка без въртележка? Може пък това да е описание на каньон с река на дъното. Но какво общо има каньонът с въртележка?!
А може „една“ да означава просто числото едно. Дали пък не трябва да търси нещо, което прилича на числото едно? То наистина беше право и без никакви въртележки. Значи трябва да е римската цифра за едно, ако не се броят малките черти в горния и долния край.
„Благодаря ти за страхотното упътване, Шай“, каза на глас Толи. Тук, в покрайнините на мъртвия град, където останките на ръждивите отчаяно се опитваха да се освободят от хватката на растителността, вече не й се виждаше толкова неуместно да говори сама на себе си. Всичко, способно да наруши мъртвешката тишина, беше добре дошло. Тя премина над равнини от бетон, нацепени от наболата през пукнатините трева. Прозорците на порутените сгради се взираха в нея, сякаш земята беше обрасла с очи.
Толи огледа хоризонта, търсейки някакви следи. Не се виждаше нищо равно и право, докъдето погледът й стигаше. Едва успяваше да различи нещо в обраслия с бурени мрак под краката си. Нищо чудно да е подминала знака, за който се говореше в указанието, без дори да го забележи. Трябваше да мине по същия път на дневна светлина. Но откъде да знае на кое място да внимава? „Благодаря ти, Шай“, повтори тя отново.
После зърна нещо на земята и рязко спря.
Изпод шубраците, бурените и камънаците се различаваха правилни геометрични форми — поредица от правоъгълници, наредени в линия. Бяха две успоредни метални релси, съединени с напречни дървени трупи — като на скоростното влакче, но много по-големи. И вървяха право напред, докъдето стигаше погледът й.
„Следвай релсата и след празнината в нея,
докато не стигнеш друга една — права и без въртележка.“
Това тук също беше релса като на скоростното влакче, само че по-дълга и права.
„За какво ли е служило това“ запита се Толи на глас. Що за забавление е скоростно влакче без остри завои, стръмни спускания и въртележки?
Тя сви рамене. Каквото и удоволствие да са намирали в това ръждивите, то идеално ставаше за сърфиране. Релсата водеше в две посоки, но не беше трудно да се досети накъде да поеме. Едната сочеше натам, откъдето идваше Толи — към центъра на руините. Другата продължаваше на север, към морето.
„Студено е морето“, изрецитира Толи следващия стих от бележката на Шай и се запита колко ли далече на север трябва да отиде.
После се понесе с максимална скорост, доволна, че е открила отговора на първата загадка. Ех, ако всички гатанки на Шай бяха толкова лесни, пътуването щеше да мине неусетно.
СпагБол
Първата нощ от пътешествието мина много добре.
Релсите се виждаха ясно под краката й, образуваха плавни извивки около хълмовете, прекосяваха реките по полуразрушени мостове, но въпреки препятствията водеха неотклонно към морето. На два пъти я преведоха през други останки от ръждивите, по-малки и много по-разрушени градове. Долу имаше единствено усукани метални пръти, щръкнали насред дърветата като пръсти на скелет, които се опитват да сграбчат въздуха. Навсякъде се виждаха овъглени наземни коли, задръстили улиците на града във верижни катастрофи, белязали последния панически бяг на ръждивите.