Близо до центъра на един от разрушените градове тя най-после откри за какво са служели дългите метални релси. Сред гъстата им мрежа с формата на сърфа тя зърна няколко полуразпаднали се железопътни коли, огромни кръгли контейнери на колела, пълни с вещи, струпани в обща маса от ръжда и синтетика. Едва сега Толи си спомни, че градовете на ръждивите не са могли да се самозадоволяват и се е налагало да търгуват помежду си между две битки, вместо да отнемат насила от другия онова, което им е необходимо. Изглежда са използвали правите релси, за да пренасят стоките от град на град.
Когато небето взе да просветлява, Толи дочу шума на морето пред себе си, далечно бучене, идващо някъде отвъд хоризонта. Тя усети солта във въздуха, което й напомни как като малка беше ходила до океана заедно с Ели и Сол.
„Студено е морето и пукнатини там зеят“, преговори си отново бележката Толи. Скоро щеше да види как вълните се разбиват в брега. И най-вероятно беше на крачка от разрешаването на нова загадка.
Толи се зачуди колко ли още би могла да пропътува с новия сърф. Увеличи скоростта и се загърна по-плътно в униформеното яке, за да се предпази поне малко от предутринния студ. Сега релсите под нея плавно започнаха да се изкачват нагоре, проправяйки си път между варовикови скали. Толи си спомни белите канари над океана, отрупани с рояци морски птици, свили гнезда в дупките и пещерите по върховете им.
Сега й се струваше, че излетите с Ели и Сол край океана са били преди стотици години. Запита се дали не е възможно да й се направи операция, която да я превърне отново в малко момиче, завинаги.
Внезапно под краката й зейна урва с порутен мост над нея. Миг по-късно установи, че мостът не стига от единия до другия край, а под него не тече река, за да може да премине със сърфа. Отпред я чакаше стръмен склон, спускащ се към морето.
Толи рязко зави, за да намали скоростта и да спре. Коленете й се подгънаха от усилието, грапавите й подметки започнаха да се плъзгат със скърцане по повърхността на дъската, тялото й се наклони почти успоредно със земята.
Но земята я нямаше под нея.
Отдолу зееше бездна, пукнатина в скалите, прорязана от морето. Разгневените вълни с грохот нахлуваха в тесния процеп, пяната по гребените им белееше в мрака, а до слуха й достигна хищният им рев. Светлините на металния детектор на носа на сърфа започнаха да примигват една по една, щом Толи се отдалечи и от последната метална отломка на моста.
Тя усети, че сърфът губи мощност и започва да пропада надолу.
През ума й проблесна: ако скочи сега, би могла да се улови за края на порутения мост. Но тогава сърфът ще пропадне в пропастта, оставяйки я на произвола на съдбата.
Сърфът леко забави падането, но въпреки това продължи да се спуска надолу. Останките от порутения мост бяха вече над нея, далеч извън обсега на ръцете й. Дъската продължи бавно да пропада, светлините на металния детектор гаснеха една след друга, сигнализирайки, че магнитите губят силата си. Сърфът вече не можеше да издържи тежестта на тялото й. Тя се освободи от раницата, готова да я хвърли в пропастта. Но как щеше да оцелее без нея? Единственият изход тогава ще е да се върне обратно в града за още провизии, но в такъв случай би загубила още два дни. Студен океански полъх нахлу в скалната цепнатина и ръцете й настръхнаха, сякаш бе усетила повея на смъртта.
Но бризът подхвана сърфа и Толи усети, че за миг се закрепи неподвижно във въздуха, без да се движи нито нагоре, нито надолу. После дъската пак бавно започна да пропада…
Толи пъхна юмруци дълбоко в джобовете си и разпери ръце, улавяйки вятъра с опънатото като платно яке. Следващият по-силен порив на вятъра леко я повдигна, отнемайки част от бремето на сърфа, и една от светлините на металния детектор замига по-силно.
Така, разперила криле като птица, Толи започна да се издига.
Въздушното течение постепенно се превърна в опора на сърфа и той скоро се изравни с противоположния край на пропадналия мост. Толи внимателно го насочи към скалите и почувства тръпка на облекчение, когато отново се озова над твърда земя. После внимателно приземи сърфа и слезе от него с треперещи колене.
„Студено е морето и пукнатини там зеят“, дрезгаво произнесе тя. Как е могла така неразумно да се носи с пълна скорост, когато бележката на Шай ясно я предупреждаваше да внимава?