Когато погледна отново към сушата, Толи видя, че водата я е отнесла далече от бивака й. Тя направи няколко загребвания срещу течението и мъчително запристъпя по камъните към скалистия бряг.
Потопена до кръста в реката, трепереща на студения вятър, Толи дочу звук, от който сърцето й спря.
Към нея се приближаваше нещо. Нещо голямо.
Презряната страна
Бумтежът идваше откъм небето, подобно на гигантски барабан, който думкаше бързо и ожесточено, пронизвайки главата и гърдите й. От ритъма му сякаш се тресеше целият хоризонт, а повърхността на реката потръпваше при всеки удар.
Толи приклекна във водата, потапяйки се чак до шията, миг преди машината да се появи.
Идваше откъм планините, летеше ниско и вдигаше пепел от земята, предизвиквайки поредица малки вихрушки с движението си. Беше много по-голяма от обикновените автолети и стотина пъти по-шумна. Очевидно не притежаваше магнити и се придвижваше с помощта на въздушна струя, задвижвана от диск, който проблясваше на слънцето.
Когато стигна до реката, машината направи завой. Това разпени водата и образува концентрични кръгове, сякаш някой беше запратил голям камък в дълбокото. Толи забеляза вътре хора, които гледаха надолу към нейния бивак. Разгънатият сърф се поклащаше на вятъра, а магнитите се опитваха да го задържат близо до земята. Раницата й изчезна в облак прах и тя видя дрехите, спалния чувал и пакети СпагБол да се разпръскват от образуваната от машината вихрушка.
Толи се потопи още по-дълбоко в непоносимо студената вода, парализирана от мисълта, че ще остане тук, гола и сама, без никакви вещи. А вече почти беше замръзнала.
Но машината се наклони напред, подобно на автолет, и продължи по пътя си. Отправи се към океана, като изчезна също толкова бързо, колкото се беше появила, оставяйки Толи със заглъхнали уши, а реката — с разпенена повърхност.
Толи зъзнеща се измъкна от водата. Тялото й беше леденостудено, а пръстите й отказваха да се свият в юмрук. Едва се добра до бивака и трескаво навлече дрехите, преди още последните слънчеви лъчи да изсушат кожата й. После седна и уви ръце около себе си, за да спре треперенето, поглеждайки страхливо към аления хоризонт на всеки няколко секунди.
Щетите бяха по-малко от очакваното. Светлините на сърфа вече бяха зелени, а раницата й — прашна, но невредима. Когато събра разпилените пакетчета СпагБол и ги преброи, Толи установи, че са се загубили само две. Спалният чувал обаче беше унищожен. Някаква сила го беше разкъсало на малки парчета.
Толи преглътна мъчително. От спалния чувал не беше останало късче, по-голямо от носна кърпичка. Какво ли щеше да стане, ако беше вътре в него, когато се появи машината?
Тя бързо събра сърфа и опакова всичко. Сърфът беше готов за тръгване почти веднага. Вихрушката от непознатата машина поне го беше изсушила.
„Много съм ви задължена“, каза си Толи, стъпвайки върху дъската, докато слънцето изчезваше зад хоризонта. Нямаше търпение да се махне от това място колкото се може по-бързо — онези можеше пак да се върнат.
Но кои всъщност бяха те? Летящата машина беше точно такава, както Толи си представяше съоръженията на ръждивите, изучавани в училище: портативно торнадо, което унищожава всичко по пътя си. Тя беше чела за летателни апарати, от чийто полет са дрънчали прозорците на къщите, и за бронирани военни превозни средства, които са можели да минават право през стените.
Но ръждивите бяха изчезнали преди много години. И кой е този луд, който ще възстанови техните безумни машини?
Толи се носеше сред сгъстяващия се мрак, а очите й следяха зорко за някакъв знак, който да й подскаже отговора на поредната загадка — „На четвъртия ден вземи презряната страна“ — или за поредната изненада, която може да й поднесе нощта.
Едно нещо обаче беше сигурно: тя не беше сама тук.
Около полунощ реката се раздели на две.
Толи направи плавен завой и спря, изучавайки мястото на разклонението. Един от ръкавите беше видимо по-широк, другият приличаше повече на голям поток. Тя си припомни, че думата за по-малка река, която подхранва по-пълноводна, е приток.
Може би просто трябваше да следва главната река. Досега беше пътувала само три дни, но пък и сърфът й беше по-бърз от останалите. Дали не беше дошло време за поредната загадка?
„На четвъртия ден вземи презряната страна“, промърмори Толи. И впери очи в двете реки, огрени от луната, която отново беше почти пълна. Коя от двете реки трябваше да презира? И двете й се виждаха съвсем обикновени. Тя присви очи и се взря напред. Може би едната водеше към нещо омразно, което се виждаше на дневна светлина.