Толи се насили да й се усмихне в отговор, чудейки се дали не се е забавила твърде много. Не можеше да признае, че е тръгнала четири дни след шестнайсетия си рожден ден.
— Всеки момент щях да тръгна обратно. Бележката ти не можеше ли да е още по-мъглява?
— О — лицето на Шай помръкна. — Мислех си, че ще я разбереш.
Толи се засрами, като видя как Шай се обвинява и разтърси глава.
— Всъщност бележката си беше съвсем наред. Аз съм тъпата. А най-страшно стана, когато стигнах до цветята. Рейнджърите отначало не ме забелязаха и за малко жива да ме опекат.
Очите на Шай се ококориха, когато се вгледа в загорялото и изподраскано лице на Толи, в мехурите по ръцете й, в нейната рошава опърлена коса.
— О, Толи, изглеждаш така, сякаш си минала през военна зона.
— Доста приличаше на война.
Другите трима грозни също тръгнаха към тях. Спряха на известно разстояние и едното от момчетата вдигна някакво устройство високо над себе си.
— Тя носи бръмбар — каза то.
Толи замръзна.
— Какво?
Шай внимателно измъкна сърфа от ръцете на Толи и го подаде на момчето. То прокара устройството по него, кимна и извади един от стабилизаторите.
— Ето го.
— Понякога слагат проследяващи устройства в сърфовете за дълги разстояния — каза Шай. — Опитват се да открият Мъглата.
— О, аз наистина… Нямах представа, кълна се.
— Спокойно, Толи — каза момчето. — Вината не е твоя. И сърфът на Шай имаше такова нещо. Затова посрещаме новите тук. — Той й показа бръмбара. — Ще го прикрепим към някоя мигрираща птица. Да видим дали на извънредните ще им хареса в Южна Америка.
Мъгляните се разсмяха в един глас.
После момчето пристъпи към Толи и прекара устройството по цялото й тяло. Толи потръпна, когато то мина близо до медальона. Но той се усмихна.
— Всичко е наред. Чиста си.
Толи въздъхна облекчено. Вярно, че още не беше активирала медальона, затова и устройството не можа да го засече. Другият бръмбар просто беше примамка, поставена от д-р Кейбъл за заблуда на мъгляните. Всъщност истинската заплаха беше самата Толи.
Шай застана до момчето и взе ръката му в своята.
— Толи, това е Давид.
Момчето отново се усмихна. Беше от грозните, но имаше хубава усмивка. В изражението му имаше увереност, каквато Толи не беше срещала преди у грозен. Може би беше няколко години по-голям от нея. Досега не познаваше човек, съзрял по естествен начин след шестнайсетата си година. Тя се запита до каква степен това да си грозен се определяше и от пубертета.
Е, Давид беше далече от представата за красив. Усмивката му беше крива, а челото — прекалено високо. Но грозни или не, беше хубаво да ги види — Шай, Давид и всички останали. С изключение на двата часа, прекарани с рейнджърите, тя сякаш не беше виждала човешко лице от години.
— Е, какво носиш?
— Ъ?
Крой беше един от грозните, дошли да я посрещнат. Той също изглеждаше по-голям от шестнайсетгодишен, но за разлика от Давид това не му отиваше. Явно някои хора се нуждаят от операция повече от други.
Той протегна ръка към раницата й.
— О, благодаря. — Раменете й се бяха разранили от ремъците, които непрекъснато се врязваха в тялото й през последната седмица.
Крой отвори раницата още докато се спускаха по склона и надникна вътре.
— Пречиствател. Джипиес навигатор. — Той измъкна непромокаемата торба и пъхна ръка вътре. — СпагБол! Уха!
Толи изпъшка.
— Можеш да ги вземеш.
Очите му се ококориха.
— Наистина ли?
Шай издърпа раницата от ръцете му.
— Не, не можеш.
— Виж какво, ядях това нещо три пъти дневно през последните… от цяла вечност — каза Толи.
— Сигурно, но в Мъглата много трудно се намира дехидратирана храна — обясни й Шай. — Запази я, за да я продадеш.
— Да я продам ли? — сбърчи вежди Толи. — Какво искаш да кажеш? — В града грозните обикновено продаваха дреболии, които бяха откраднали, но да търгуват с храна?
Шай се разсмя.
— Скоро ще свикнеш с тази мисъл. В Мъглата нещата не се появяват просто от въздуха. Ще ти се наложи да разчиташ на онова, което си донесла със себе си. И не раздавай вещите си на първия, който те помоли за това. — Шай стрелна с очи Крой, който смутено заби поглед в земята.