— Щях да й дам нещо в замяна — увери я той.
— Не се и съмнявам — каза Давид.
Толи забеляза как преметнатата му през раменете на Шай ръка докосва нежно приятелката й, докато се спускаха надолу. Тя си спомни как Шай говореше за Давид, в нещо като мечтателен унес. Явно не само поривът към свободата я беше довел тук.
Стигнаха края на полето с цветя, в подножието на планината, където растяха гъсти дървета и храсталаци.
— Как пречите на орхидеите да се разпространяват? — попита Толи.
Очите на Давид светнаха, сякаш беше подхванала любимата му тема.
— Тази стара гора ги спира. Издига се тук от векове, най-вероятно още отпреди времето на ръждивите.
— В нея има много и разнообразни растителни видове — допълни Шай. — Достатъчно силна е, за да държи бурените настрана. — И тя се обърна към Давид за одобрение.
— Останалото е било земеделска земя или пасища — продължи той, сочейки с ръка към бялата шир зад тях. — Ръждивите достатъчно са я унищожили, още преди да дойдат плевелите.
Само след няколко минути в леса Толи разбра защо орхидеите нямат място тук. Гъстият шубрак и дебелите стволове на дърветата така се бяха вплели едни в други, че образуваха непроходима стена. Даже докато вървеше по тясната пътека, тя трябваше непрекъснато да си побива път сред надвисналите клони и вейки, като се препъваше в коренища и камънаци. Не беше виждала досега толкова див и негостоприемен лес. Пълзящи растения, обсипани с жестоки бодли, се виеха в полумрака като бодлива тел.
— Ама вие наистина ли живеете на това място?
Шай се разсмя.
— Не се безпокой. Имаме си начини за придвижване. Сега просто искаме да се уверим, че не са те проследили. Мъглата е много по-високо и там дърветата не са така нагъсто. Скоро ще стигнем потоците. Тогава пак ще си на сърфа.
— Хубаво — въздъхна Толи. Новите обувки вече бяха протрили краката й. Поне са по-топли от обувките за сърф, каза си тя, и стават за катерене. Зачуди се как ли щеше да върви, ако рейнджърите не й ги бяха дали. Как изобщо човек можеше да се сдобие с нови обувки в Мъглата? Да ги размени срещу всичката си храна? Или сам да си ги направи? Тя сведе поглед към краката пред нея, тези на Давид, и забеляза, че обувките му наистина изглеждат правени на ръка, сякаш няколко парчета кожа бяха грубо съшити едно с друго. Странно, въпреки това той се движеше грациозно през храсталака, тихо и уверено, докато останалите вдигаха шум като стадо слонове.
Мисълта, че сама ще трябва да си прави обувките, не на шега я стресна.
Това не е важно сега, напомни си Толи, поемайки дълбоко въздух. Попадне ли веднъж в Мъглата, тя ще активира медальона и само след един ден ще си е отново у дома, а защо не и след няколко часа. Ще има дрехи и храна, каквито пожелае. Лицето й ще бъде завинаги красиво, а Перис и старите й приятели ще са около нея.
И този кошмар най-накрая ще е свършил.
Скоро звук на течаща вода изпълни леса и групата стигна малко сечище. Давид отново извади своето устройство, насочвайки го към пътеката зад тях.
— Няма никой. — Той се ухили на Толи. — Поздравления, сега си една от нас.
Шай се изкикоти и прегърна Толи, докато останалите подготвяха сърфовете си.
— Още не мога да повярвам, че дойде. Мислех, че всичко съм оплела, като толкова късно ти казах за бягството. Бях глупачка да споря с теб, вместо просто да обясня какво се каня да направя.
Толи поклати глава.
— Ти още преди това ми беше казала всичко, просто аз не те слушах внимателно. Но след като разбрах, че си сериозна, имах нужда от време, за да го обмисля. Това ми отне известно… буквално всяка минута до нощта преди рождения ми ден. — Тя си пое дълбоко въздух, чудейки се защо лъже Шай, когато всъщност не й се налага. Можеше просто да си замълчи, да пристигне в Мъглата и да приключи с всичко веднъж завинаги. Но въпреки това се чу да продължава: — После си дадох сметка, че никога повече няма да те видя, ако не дойда тук. И щях вечно да съжалявам.
Е, поне последната част беше истина.
Колкото по-нависоко се издигаха в планината, толкова по-широк ставаше потокът, проправяйки криволичещ път през гъсталака. Възлестите и криви дървета се превърнаха в стройни ели, храсталакът оредя, а потокът постепенно премина в отделни бързеи. Шай крещеше всеки път, когато се гмурваше в облака от пръски над разпенената бяла вода.
— Умирах от нетърпение да ти покажа всичко това! Но истински добрите бързеи са от другата страна.