— Защо не ми писа?
— Опитвах. Но ми изглеждаше фалшиво. Сега съм толкова различен.
— Но ние бяхме… — Тя само посочи белега си.
— Виж, Толи. — Той на свой ред вдигна ръка.
Кожата на дланта му беше гладка и неосквернена. Тази ръка казваше: не ми се налага да работя тежък труд и съм твърде умен, за да допусна да ми се случи злополука.
Белегът, който ги свързваше, беше изчезнал.
— Те са го премахнали.
— Разбира се, Кьорчо. Цялата ми кожа е чисто нова.
Толи примигна. Не се беше замисляла за това.
Той поклати глава.
— Такова дете си още.
— Асансьорът пита — обади се асансьорът, — нагоре или надолу?
Толи подскочи при звука на механичния глас.
— Почакай, моля — спокойно отговори Перис.
Толи преглътна и сви ръката си в юмрук.
— Но не са сменили кръвта ти, нали? Ние смесихме нашата кръв, нищо друго няма значение.
Перис най-после я погледна право в лицето, при това без да трепне, както тя се страхуваше. После красиво се усмихна.
— Не, не са я сменили. Една нова кожа, голяма работа. Само след три месеца ще се смеем над това. Освен ако…
— Освен ако какво? — Тя се взря в неговите големи кафяви очи, сега изпълнени с тревога.
— Обещай ми, че повече няма да правиш глупости — каза Перис. — Като тази да идваш тук. Това може да ти навлече големи неприятности. Искам да те видя красива.
— Естествено.
— Тогава ми обещай.
Перис беше само три месеца по-голям от нея, но когато сведе очи към нея, Толи отново се почувства малко дете.
— Добре, обещавам. Никакви глупости. А също и че няма да им се дам да ме хванат тази нощ.
— Хубаво, тогава си слагай маската и… — Гласът му внезапно секна.
Тя проследи с очи неговия поглед. Оставена без наблюдение, маската се беше рециклирала и сега представляваше купчина розов прах, който килимът в асансьора вече почистваше.
Двамата впиха очи един в друг в пълно мълчание.
— Асансьорът пита — настоятелно повтори машината, нагоре или надолу?
— Перис, обещах ти, че няма да ме хванат. Нито един от красивите не може да тича бързо като мен. Просто ме свали до…
Перис поклати глава.
— Нагоре, моля. Покривът.
Асансьорът потегли.
— Нагоре ли? Перис, как ще…
— Точно срещу вратата, в големия шкаф — бънджи екипи. Има цяла купчина в случай на пожар.
— Искаш да кажеш, че трябва да скоча? — Толи преглътна мъчително. Стомахът й сякаш се качи в гърлото, когато асансьорът се закова на място.
Перис сви рамене.
— Правил съм го неведнъж, Кьорчо. — Той й смигна. — Даже ще ти хареса.
Това изражение накара красивото му лице да засияе още по-силно и Толи се хвърли напред да го прегърне. На пипане тялото му си беше все същото, е, може би малко по-високо и по-стройно. Но въпреки това той беше все така топъл и як, старият Перис.
— Толи!
Тя залитна назад, когато вратата се отвори. Прегръдката й остави кални следи върху бялата му жилетка.
— О, не! Аз…
— Хайде, върви!
Тази беда накара Толи още по-силно да закопнее да го прегърне. Беше готова да остане и да почисти следите от кал, за да е сигурна, че той ще изглежда безупречно на партито. Но тя само протегна ръка.
— Аз…
— Върви!
— Но ние все още сме приятели завинаги, нали?
Той въздъхна, потупвайки кафявото петно.
— Разбира се, завинаги. След три месеца…
Тя се обърна и хукна, вратата се затвори след нея.
Отначало на покрива никой не я забеляза. Всички гледаха надолу. Беше тъмно, с изключение на редките лумвания от безопасни фойерверки.
Толи намери шкафа с бънджи жилетки и дръпна една от тях. Тя обаче не помръдна — беше закопчана за лоста, на който висеше. Пръстите й започнаха да шарят непохватно, търсейки закопчалката. Съжали, че не е със своя интерфейс-пръстен, за да я инструктира какво да прави.
После видя бутона „Натисни в случай на пожар“.
— О, мамка му — процеди тя.
Сянката й подскочи и се залюля. Двама красиви идваха към нея със запалени фойерверки в ръце.
— Кой е това? Какво е облекла тази?
— Ей, ти! Това е парти с дрескод бяла вратовръзка!
— Погледни й лицето…