Грозни.
Очите на Толи ставаха все по-ококорени, докато Шай разгръщаше страниците, сочеше и се кикотеше. Никога дотогава не беше виждала толкова много влудяващо различни едно от друго лица. Устни, очи и носове в най-различни форми, всички те комбинирани по кошмарен начин по лицата на хора от различни възрасти. Ами телата. Някои бяха уродливо дебели или неестествено мускулести, или смущаващо слаби и почти всички имаха неправилни, грозни пропорции. Но вместо да се срамуват от своите деформации, тези хора се смееха, целуваха се и позираха пред обектива, сякаш всички снимки бяха правени по време на някаква голяма забава.
— Кои са тия изроди?
— Те не са изроди — отговори Шай. — Най-щурото е, че това са все известни хора.
— С какво са известни? С това, че са ужасно грозни ли?
— Не. Това са спортни знаменитости, актьори и актриси. Мъжете със занизаната коса са музиканти, предполагам. Най-грозните са политици, а някой ми беше казал, че дебелите били комици.
— Много странно — каза Толи. — Значи така са изглеждали хората преди първите красиви. Тогава как са могли изобщо да стоят с отворени очи.
— Да, отначало си е страшничко. Най-странното е, че колкото повече ги гледаш, толкова повече свикваш с тях.
Шай обърна на една снимка, която заемаше цяла страница — жена, облечена с нещо като бельо, което подчертаваше формите й.
— Какво по… — заекна Толи.
— Аха.
Жената изглеждаше така, сякаш умира от глад, ребрата й стърчаха болезнено, а краката й бяха толкова тънки, че Толи се запита как още не са се прекършили под тежестта на тялото й. Лактите и тазовите й кости бяха остри като игли. Но въпреки това тя се усмихваше и гордо излагаше тялото си на показ, от което сякаш току-що са изсмукали и последната мазнина. А най-чудното бе, че лицето й почти отговаряше на канона за красота. Имаше големи очи, мургава кожа, малък нос, но скулите й бяха твърде високи и очертанията на черепа се виждаха ясно под плътта.
— Коя е тази, по дяволите?
— Модел.
— Какво значи това?
— Нещо като професионална красавица. Предполагам, че когато всички останали са толкова грозни, да си красив е нещо като… професия.
— И тя е по бельо, защото…? — започна Толи, но после един спомен проблесна в паметта й. — Тя е хванала оная болест! Тая, дето учителите постоянно говорят за нея.
— Може. Винаги съм смятала, че си го измислят, за да ни плашат.
Във времената преди операцията, спомни си Толи, много хора, особено млади момичета, толкова се срамували да са дебели, че преставали да се хранят. Губели тегло прекалено бързо и някои така се пристрастявали към това, че накрая започвали да приличат на този „модел“. В училище им бяха казали, че някои от тях дори умирали. Това било една от причините да се стигне до операцията. Вече никой не боледуваше от тази болест, тъй като всички знаеха, че навършат ли шестнадесет, ще станат красиви. Даже някои надебеляваха като прасета точно преди да се преобразят, уверени, че всичко това после ще бъде изсмукано.
Толи се втренчи в снимката и потрепери. Защо трябва да се връща към всичко това?
— Гадно, а? — Шай се извърна. — Ще проверя дали Шефа вече е готов.
Преди приятелката й да завие зад ъгъла, Толи забеляза колко кльощава е Шай. Не болезнено слаба, просто грозно слаба — тя никога не ядеше достатъчно. Толи се зачуди дали тук, в Мъглата, проблемът с недояждането на Шай не се е влошил още повече, докато накрая тя не се довърши от глад.
Толи докосна с пръст медальона. Това беше нейният шанс. Да приключва с това още сега.
Мъгляните явно са забравили какъв е бил старият свят. Сигурно много се забавляваха да живеят като на къмпинг и да си играят на криеница с градовете. Голям номер, няма що. Но те забравяха, че ръждивите са били ненормални и че навремето почти са успели да унищожат света по милион различни начини. Гладуващата почти-красива беше само един от тези начини. Тогава защо им е да се връщат към всичко това?
Ето че вече сечаха и дърветата тук.
Толи открехна медальона й се взря в малкия светещ отвор, където лазерът чакаше да снеме отпечатък от ириса й. Приближи го до окото си с трепереща ръка. Беше глупаво да чака. Само щеше да стане още по-зле.
Пък и какъв избор имаше?
— Толи? Той е почти.
Толи хлопна капачето на медальона и го пъхна под ризата си.
Шай лукаво се усмихна.
— Забелязах го още в началото. От кого ти е подарък?