После Астрикс заразпитва за пътуването й до Мъглата.
— Не беше много трудно, честно. Естествено, след като най-после схванах указанията на Шай.
— Явно не е било чак толкова лесно. Колко време ти трябваше, за да стигнеш дотук, десет дни, а? — попита Давид.
— Тръгнала си в нощта преди рождения ни ден, нали така? — обади се Шай.
— Точно в полунощ — потвърди Толи. — Девет дни… и половина.
Крой се намръщи.
— Май е минало доста време, докато рейнджърите те открият, а?
— Сигурно. А когато ме намериха, едва не ме опекоха жива. Бяха предизвикали огромен пожар, който излезе от контрол.
— Наистина ли? Еха! — Приятелите на Шай изглеждаха истински впечатлени.
— Сърфът ми едва не изгоря. Трябваше да го спасявам и скочих в реката.
— Затова ли лицето ти е такова? — попита Райд.
Толи попила обеления си нос.
— Ами, това е нещо като… — Слънчево изгаряне, едва не изтърси тя. Но всички очакваха с притаен дъх какво ще каже. Беше прекарала толкова време съвсем сама, че сега й доставяше удоволствие да е в центъра на вниманието. — Пламъците бяха навсякъде около мен — продължи Толи. — Обувките ми се разтопиха, докато пресичах поляните с овъглени цветя.
— Невероятно! — подсвирна Шай.
— Странно. Рейнджърите обикновено внимават за нас — каза Давид.
— Ами, предполагам, че са ме пропуснали. — Толи реши да не се издава, че умишлено е скрила сърфа си. — Пък и аз бях по това време в реката и никога не бях виждала хеликоптер, освен предишния ден, а това нещо изскочи с гръм и трясък от дима и насочваше огъня право към мен. Представа нямах, че рейнджърите са от добрите. Помислих, че това са ръждиви пиромани, надигнали се от гроба.
Всички се разсмяха, а Толи се радваше на топлината от общото внимание. Чувстваше се така, сякаш разказва на всички в общежитието за някой особено успешен номер, но сега беше още по-хубаво, защото наистина оцеля в ситуация на живот и смърт. Давид и Шай поглъщаха всяка нейна дума. И тя беше доволна, че още не е активирала медальона. Едва ли би могла да седи тук и да се къпе във възхищението на мъгляните, ако миг по-рано ги беше предала. Реши да изчака настъпването на нощта, когато ще е сама и ще трябва да направи онова, което така или иначе трябваше да свърши.
— Трябва да е било доста гадно — каза Давид й гласът му я откъсна от неприятните мисли, — през всичките тези дни да седиш съвсем сама сред орхидеите и само да чакаш.
Тя сви рамене.
— Мислех, че са просто красиви цветя. И съвсем не бях наясно за тоя суперплевел.
Давид се обърна намръщен към Шай.
— Съвсем нищо ли не й спомена за това в бележката си?
Шай се изчерви.
— Нали ми каза да не споменавам нищо, което би издало Мъглата, затова написах бележката с нещо като шифър.
— Излиза, че твоят шифър едва не я е убил — каза Давид и лицето на Шай помръкна. Той се обърна към Толи: — Едва ли някой е предприемал такова пътуване сам. Не и при първото си излизане от града.
— Аз съм излизала от града и преди това. — Толи утешително обгърна раменете на Шай. — Освен това се чувствах чудесно. За мен това бяха просто красиви цветя и имах запас от храна за две седмици.
— Защо си задигнала само СпагБол? — попита Крой. — Явно страшно ги обичаш. — Останалите се присъединиха към смеха му.
Толи направи опит да се усмихне.
— Даже не съм забелязала, когато ги свих. Три пъти СпагБол дневно цели девет дни поред. Едва можех да ги погледна още в края на втория ден, но човек огладнява зверски понякога.
Те закимаха с глава. Явно всички знаеха от собствен опит какво е едно опасно пътуване и тежка работа. Толи вече беше забелязала колко много храна погълнаха на обед. Може би Шай все пак не страдаше от оная болест с гладуването. Беше изяла до последното късче камарата храна в чинията си.
— Радвам се, че въпреки всичко си успяла — каза Давид. После протегна ръка и докосна внимателно драскотините по лицето й. — Май излиза, че си имала повече приключения от тези, за които ни разказа.
Толи преглътна смутено и сви рамене с надеждата, че има вид на скромна.
Шай се усмихна и прегърна Давид.
— Знаех си, че и ти ще се съгласиш — Толи е велика!