Пръчката беше по-тежка, отколкото изглеждаше, затова пък управлението й беше съвсем просто. Толи я разгъна и заби края под сглобката, която й посочи Шай. После бавно завъртя дръжката, докато инструментът не започна да се тресе в ръцете й.
Дървото започна да се отмества и тя усети съпротивата на метал и земя, която разтърси ръцете й. Корените изскочиха над земята и тя усети недоволството им като далечен земен трус даже през подметките на обувките. Скърцане на метал прониза въздуха, когато релсата започна да се огъва, освобождавайки се от увивните растения и ръждивите болтове, държали я в плен в продължение на векове. Най-накрая лостът отвори ребрата си до краен предел, но релсата бе извадена едва наполовина от старите спойки. Двете с Шай сега дърпаха с всички сили лостовете, за да ги извадят от земята.
— Забавляваш ли се? — попита Шай, отривайки потта от челото си.
Толи кимна ухилена.
— Тогава стига си стояла със скръстени ръце, давай да довършим работата.
Давид
Няколко часа по-късно в единия край на сечището вече се издигаше купчина старо желязо. Отне им близо час да освободят всеки отделен къс от релсата, а за да го отнесат до купчината, се събираха и шестимата. Траверсите бяха събрани в отделна купчина; все пак запасите на мъгляните не се попълваха единствено от отсечени живи дървета. Толи едва можеше да повярва какво голямо количество метал бяха събрали, буквално изтръгвайки го от хватката на дивия лес.
Тя едва не извика, когато погледна към дланите си. Бяха зачервени и груби, треперещи от умора и покрити с мехури.
— Положението изглежда доста зле — подметна Давид, надничайки през нейното рамо, докато тя продължаваше да се взира смаяна в дланите си.
— Положението наистина е доста зле — отговори тя, — но досега не го бях усетила.
Давид се разсмя.
— Тежката работа е добър начин да се разсееш. Но май е време да направиш почивка. Тъкмо се канех да проуча друг участък за набавяне на старо желязо. Искаш ли да дойдеш?
— Разбира се — с благодарност се отзова тя. Само при мисълта да хване отново лоста, ръцете й започваха да пулсират от болка.
Оставяйки другите от групата на сечището, те полетяха със сърфовете над възлестите дървета, следвайки едва забележимата релса долу в гъсталака. Давид се придвижваше ниско под зеления балдахин, като гъвкаво избягваше клоните и оплетените в тях диви лози, сякаш отлично познаваше пътя. Толи забеляза, че и дрехите му, както и обувките, бяха изцяло ръчно изработени. В градските дрехи шевовете и бодовете се използваха само за декорация. Неговата горна дреха изглеждаше съшита от дузина парчета кожа, всичките с различна форма и размер. Нейният вид й напомни за чудовището на Франкенщайн, което я отведе към друга ужасяваща мисъл.
Ами ако дрехите бяха съшити от истинска кожа, като в древните времена? Нечия кожа.
Тя потрепери. Възможно е той да носеше сега на гърба си цял куп мъртви животни. Но мъгляните не бяха варвари все пак. Освен това трябваше да признае, че дрехата му стои много добре и кожата обгръща раменете му като стар приятел. И го предпазва от ударите на вейките много по-добре, отколкото микрофибъра на униформените якета.
Давид намали скоростта, когато навлязоха в ново сечище и Толи забеляза, че са стигнали непроходима скална маса. „Това не е за вярване“, каза си тя. Железопътната линия сякаш продължаваше направо през скалата, потънала в купчина каменни отломки.
— Ръждивите много са държали на правата линия — каза Давид. — Когато са строяли железопътни линии, никак не са обичали да заобикалят каквото и да било.
— Значи са минавали през препятствието, така ли?
Давид кимна.
— Точно така. Това някога е било тунел, прокопан право през планината. Сигурно се е срутил по някое време след голямата паника на ръждивите.
— Мислиш ли, че в този момент е имало някой… вътре? Когато се е случило това, искам да кажа.
— Най-вероятно не. Но човек никога не знае. Възможно е вътре да има и цял вагон, пълен със скелети на ръждиви.
Толи преглътна мъчително, опитвайки се да си представи какво биха открили в тунела, премазано и погребано в мрака от векове.
— Гората е много по-лесно проходима в тази част — каза Давид. — Тук е по-лесно и да се работи. Безпокои ме само тези скални отломъци да не се срутят пак, ако се опитаме да измъкнем релсите.
— Изглеждат доста стабилни.