— Така ли мислиш? Я погледни тук — каза Давид. Той слезе от сърфа върху един от скалните блокове и сръчно се покатери до място, останало в сянка под залязващото слънце.
Толи приближи сърфа си и скочи върху скалата до Давид. Когато очите й свикнаха с мрака, тя забеляза, че между скалните блокове има голямо разстояние. Давид се спусна в цепнатината и изчезна от погледа й.
— Хайде, идваш ли? — разнесе се гласът му отвътре.
— Хм, нали там няма вагон, пълен със скелети на ръждиви?
— Поне досега не съм го открил. Но кой знае, днес може да ни излезе късметът.
Толи драматично извъртя очи и легна по корем. После се промъкна вътре, усещайки тежестта на заплашително надвисналата над нея скала.
Някъде отпред проблесна светлина. Видя Давид да седи в тясна ниша със запалено джобно фенерче в ръка. Тя се оттласна от скалата и се настани до него на малкия равен участък. Гигантските скали се бяха скупчили над тях.
— Значи тунелът не е срутен изцяло.
— Съвсем не. Скалата се е раздробила на отделни късове, едни по-малки, други — по-големи. — Давид насочи светлината на фенерчето надолу през цепнатината между каменните отломки. Толи се взря в мрака и различи много по-голямо свободно пространство под тях. Проблясване на метал й показа къде е железопътната релса.
— Представи си само, ако можехме да слезем долу — каза Давид. — Тогава няма да ни се налага да се борим с всичките тия дървета и коренища. Релсите само нас чакат.
— Просто между тях и нас има стотици тонове скала, това е всичко.
Той кимна.
— Да, обаче си заслужава. — Той насочи светлината на фенерчето отдолу към лицето си и доби страховит вид. — Долу не е стъпвал човешки крак от стотици години.
— Страхотно. — Кожата на Толи настръхна, а очите й трескаво започнаха да оглеждат тъмните пукнатини наоколо.
Може тук от дълго време да не са стъпвали хора, затова пък на много други създания им харесваше да живеят в студени и тъмни пещери.
— Като се замисля — продължаваше Давид, — цялата тая грамада може да падне наведнъж, ако преместим подходящия камък.
— Стига да не е погрешният камък, който ще срути всичко върху нас и ще ни смаже.
Давид се разсмя и насочи лъча на фенерчето към нейното лице.
— Помислих си, че точно това ще кажеш.
Толи се взираше в мрака пред себе си, опитвайки се да отгатне изражението му.
— Какво искаш да кажеш?
— Виждам, че все още се съпротивляваш срещу всичко това.
— Да се съпротивлявам? Срещу всичко?
— Че си тук, в Мъглата. Изобщо не си сигурна, че го искаш.
Кожата на Толи отново настръхна, но този път не заради мисълта за змии, прилепи и скелети на отдавна умрели ръждиви. Сега се питаше дали Давид не се беше досетил някак, че тя е шпионин.
— Така е, мисля, че още не съм сигурна — отговори спокойно тя.
Улови проблясване на отразена светлина в очите на Давид, когато той кимна.
— Това е добре. Значи го приемаш съвсем сериозно. Много деца дойдоха тук с намерението само да играят и да се забавляват.
— И за минута не съм си помисляла такова нещо — тихо каза тя.
— И аз мисля така. Това не е просто поредният номер за теб, както е за повечето бегълци. Даже Шай, която е напълно убедена, че операцията е нещо погрешно, все още не си дава сметка колко сериозно нещо е Мъглата.
Толи замълча.
След дълго мълчание в мрака Давид продължи:
— Тук навън е опасно. Градовете са като тези скални отломъци. Може и да изглеждат стабилни, но ако преместиш само едно камъче, всичко може да се стовари върху теб.
— Мисля, че те разбирам — каза Толи. В деня, когато отложиха операцията й, тя почувства как огромната тежест на града се стоварва върху нейните рамене и успя да разбере от първа ръка до каква степен места като Мъглата заплашват хора като д-р Кейбъл. — Но аз наистина не схващам защо онези толкова са се загрижили за вас.
— Това е дълга история. Но част от нея е…
Толи изчака малко, преди да попита:
— Какво?
— Ами, това е тайна. Обикновено не я казвам на хората, преди да са прекарали известно време с нас. Поне няколко години. Но ти ми приличаш на човек… достатъчно сериозен, за да може да го понесе.
— Можеш да ми се довериш — прошепна Толи и миг след това се запита защо го каза. Та тя беше шпионин, внедрена сред тях. Беше последният човек, на когото Давид можеше да има доверие.