— Дано да е така, Толи — каза той и протегна ръка към нея. — Пипни дланите ми.
Тя пое ръката му и прокара пръсти по неговата длан. Беше груба като дървото на масите в трапезарията, а около палеца имаше мазоли и грапавини, подобно на напукана от времето кожа. Не беше чудно, че е способен да работи неуморно по цял ден, без да се оплаче.
— Леле! Колко време е необходимо, за да се сдобиеш с такива мазоли?
— Около осемнайсет години.
— Около… — Тя млъкна в недоумение, после сравни загрубялата и твърда кожа на неговата длан със собствената си мека и покрита с мехури плът. Толи можеше да разпознае в неговата ръка последиците от изтощителната работа, които сама усети този следобед, само че умножени по един живот време. — Но как така?
— Аз не съм беглец, Толи.
— Не те разбирам.
— Моите родители бяха бегълци, не и аз.
— О! — Тя се почувства ужасно глупава, но това наистина никога не й беше хрумвало. Щом като можеш да живееш в Мъглата, значи можеш и да отглеждаш децата си на това място. Само дето още не беше видяла никакви деца наоколо. Пък и целият този бивак изглеждаше толкова беден и оскъден, като временно убежище. Все едно да родиш дете по време на излет. — Как са успели? Без помощта на лекари, искам да кажа.
— Те самите са лекари.
— Аха. Но… Я чакай! Лекари ли каза? Тогава на каква възраст са били, когато са избягали?
— Достатъчно зрели. И не са били грозни. Мисля, че на това му казват красив от втора степен.
— Ясно. — Новите красиви можеха да работят или учат, стига да искат, но малцина от тях се отнасяха сериозно към заниманията си, докато не станат красиви от втора степен. — Един момент, какво искаш да кажеш с това, че родителите ти не са били грозни?
— Не са били, но сега вече са.
Толи се опита да проумее последните му думи.
— Да не казваш, че не са преминали през третата операция? И че все още изглеждат от втора степен, въпреки че са трошливи?
— Не, Толи, нали ти казах — те са лекари.
Мисълта я порази като мълния. Това беше още по-смайващо от отсечените дървета или жестоките красиви; и също толкова съкрушително, както когато Перис си тръгна.
— Те са възстановили промененото от операцията.
— Да.
— Нарязали са се един друг?! Тук, в тая дивотия? За да станат пак… — Гърлото й се сви при тази дума, сякаш тя щеше да я задави.
— Не. Не са използвали хирургическа намеса.
Толи внезапно се усети така, сякаш мрачната пещера се сгромолясва отгоре й и въздухът излиза от смазаните й гърди. Наложи си с усилие на волята да продължи да диша.
Давид си дръпна ръката и с частица от парализираното си от ужас съзнание тя си даде сметка, че през цялото време я беше държала.
— Не трябваше да ти го казвам.
— Напротив, Давид. Аз съжалявам. Не биваше да допускам да се хипервентилирам.
— Вината е моя. Ти току-що пристигна, а аз ти наговорих всичко това.
— Нали аз те помолих… — Тя трудно се насили да каже това — … да ми се довериш. Да ми разкажеш всичко. Наистина го приемам много сериозно. — Поне това последното беше истина.
— Така е, Толи, но може би засега това е достатъчно. Трябва да се връщаме.
Той се обърна и се закатери обратно по посока на слънчевата светлина.
Докато го следваше, Толи размишляваше над онова, което Давид беше казал за скалните блокове. Колкото и огромни да бяха, те можеха да се срутят, ако поместиш неправилния камък. И да те смажат.
Тя усещаше как медальонът се люлее на врата й, упорито напомняйки за себе си. Д-р Кейбъл сигурно вече ставаше нетърпелива в очакване на сигнала. Но разкритията на Давид направиха всичко много сложно и объркано. Тя вече знаеше, че Мъглата не е просто скривалище на избрани бегълци. Това беше истинско селище, град със свои собствени закони. Ако сега Толи активираше медальона, това нямаше да означава само край на голямото приключение на Шай. Давид щеше да остане без дом, целият му живот щеше да е унищожен.
Толи почувства смазваща тежест върху раменете си, сякаш носеше планината на гръб и продължи да се бори за всяка глътка въздух, дори когато излезе на слънце.
Сърдечни трепети
По време на вечерята същия ден Толи разказа на насядалите около огъня как се беше скрила в реката при първата поява на хеликоптера с рейнджърите. И отново видя ококорените от почуда очи наоколо. По всичко личеше, че нейното пътуване до Мъглата беше едно от най-вълнуващите в историята на селището.